Няма покой за мъртвите

— Така е, когато имаш добро изкуство за продан, винаги ще се намери купувач — отбеляза Кристофър, насочвайки разговора към онова, за което бе дошъл.

— Ако някои от тези неща изобщо може да се нарекат изкуство — засмя се презрително Бандини. — Познавам хора, които са готови да платят торба с пари за някакви идиотски цветни точки в каре, наплескани от някой от учениците на Деймиън Хърст. — Той поклати тъжно глава. — Светът все повече полудява, не мислиш ли?

— И не само в тази насока — съгласи се Кристофър. — Но какво пък, аз лично не се оплаквам. Мисля, че и ти няма да се оплачеш, като видиш какво съм ти донесъл.

Бандини се усмихна и въведе Кристофър в кабинета си, като затвори грижливо вратата след тях.

— Би ли пуснал резето? — помоли Кристофър.

— Разбира се. — Реставраторът се пресегна и механизмът щракна. — Знам, че не си дошъл просто да ме видиш. И така, какво ми носиш този път?

Кристофър положи кожената чанта върху отрупаното с хартии и всевъзможни предмети бюро на реставратора.

— Виж сам.

Бандини дръпна ципа и извади неголемия пакет. Беше с размери на илюстрован албум, завит в черен плюшен калъф. Бръкна вътре и издърпа знаменитото платно, хвана го с две ръце и го заоглежда с присвити очи и издадени напред устни.

Кристофър с мъка потисна усмивката си, когато другият мъж повдигна вежди и тихичко подсвирна от възхищение.

— Произход?

— Стопроцентова гаранция — отвърна уверено Кристофър. — От частен продавач. С всички необходими документи.

— Аха — отбеляза зачудено Бандини. — Значи който купи това нещо, ще може спокойно да го закачи в дневната?

Кристофър се усмихна. Досега той бе носил на Бандини главно творби, „взети на заем“ от колекцията на музея, като бе подбирал такива, които не се набиваха на очи и липсата им нямаше да се забележи, или пък такива, които майсторите на Бандини лесно биха могли да подправят. С този Ботичели случаят беше напълно различен.

— Може, ако иска, да го закачи и отпред на верандата — отвърна той. — Стига да си плати за удоволствието.

— И колко според теб може да струва това удоволствие? — попита реставраторът.

— Творбата е великолепна, няма съмнение, че е дело на самия майстор, а не на някой от учениците му. Както, убеден съм, виждаш и сам.

Другият се намръщи.

— Не ме убеждавай, Кристофър. Виждам всичко.

Уредникът на музея вдигна рамене.

— Три е една напълно справедлива цена, ако питаш мен. На търг може да стигне и повече. Но предвид обстоятелствата и за по-голяма експедитивност съм склонен да я дам за две и осемстотин.

Кристофър наблюдаваше внимателно лицето на реставратора, преценявайки всяка най-малка промяна в изражението му, търсейки потвърждение, че бе налучкал вярната цена, но сам не вярвайки, че би могъл да я получи. Както бе очаквал, реставраторът дори не трепна. И двамата бяха разигравали подобни диалози много пъти в миналото и като завършени играчи на покер и двамата знаеха правилата на играта.

Бандини мълчеше, лицето му беше съсредоточено и неподвижно.

— Е, ще стане ли? — настоя Кристофър, докато мозъкът му трескаво пресмяташе неговия дял от сделката.

„Всичко над 2,5 е твое“, бе му казал Портър. Ако картината се продадеше за 2,8, той щеше да прибере 300 хиляди долара. Чисти, без данъци.

Не беше зле за един следобед работа.

Реставраторът помисли няколко секунди върху въпроса му, без да отделя поглед от картината. После чертите на лицето му се отпуснаха.

— Възможно е и да стане — каза той. — Всъщност повече от възможно. Вероятно, бих казал. Мисля дори, че имам идеалния купувач. — Бандини се ухили на Кристофър. — Един господин от моята далечна родина.

— Ботичели би се зарадвал.

Реставраторът постави картината върху кожената чанта.

— Още тази вечер ще му звънна. — По лицето му се изписа любопитство. — Чувам, че бързаш да свършим работата. Имаш ли някаква причина, за която си струва да знам?

— Не бързам аз, а продавачът. Имал проблеми.

— Аха.

— Та… казваш, че има голяма вероятност скоро да сключим сделка, нали така?

— Така мисля — отвърна Бандини. Тонът му беше някак по-сух отпреди.

— В такъв случай би ли имал нещо против да ми дадеш аванс?

Лицето на реставратора се сгърчи, сякаш бе захапал лимон.

— Мислех си, че не бързаш със заплащането?

— Не че бързам, но… — Кристофър се поколеба. Докато с усилие на волята си придаваше самонадеян вид, по челото му избиха ситни капчици пот. — Нали знаеш как са нещата…

— Парични проблеми ли имаш, Кристофър? — попита с равен тон Бандини, без да отделя поглед от бинтования малък пръст на госта си.

Кристофър мушна ръката си зад гърба.

— Не, нямам проблеми, нали ти казах! — сопна се той може би прекалено енергично и с около секунда закъснение. — Виж, не искам кой знае какво, нали? Реших, че след като и двамата знаем, че картината си я бива и няма да представлява проблем да я пласираш, мога да ти поискам един малък аванс.

Известно време реставраторът го наблюдаваше мълчаливо, после каза:

— Не давам аванси, приятелю. Направи грешка, че изобщо повдигна въпроса. И знаеш ли защо не давам аванси?

Кристофър усети как страните му пламнаха.

— Защо?