Няма покой за мъртвите

Докато влизаха в трапезарията — продълговата зала с изрисуван сводест таван — той поглеждаше крадешком към германката. Оказаха се един до друг — голям късмет! — а Карл беше от другата й страна, очевидно и двамата се радваха на благоволението му.

— Карл — заговори го той, като сочеше с пръст тавана, — чий е апотеозът?

— Кой е художникът ли имаш предвид, или кой е обожествен?

— Кой е обожествен?

— Прадядото на човека, от когото купих къщата. Полковникът.

Германката изви шия и погледна нагоре.

— А дали го е заслужавал?

— Според него, да — отвърна Карл.

И тримата се засмяха. После германката се обърна към Кристофър и каза:

— Надявах се да поговоря с вас.

Той повдигна въпросително вежди. Отблизо тя беше още по-привлекателна, а и акцентът й го заинтригува. Може би беше шведка, а не германка.

Тя имаше молба, по-скоро загатната, отколкото изречена. В Берлин готвели изложба на фламандски художник, представен със своя творба в музея на Кристофър. Дали би бил така добър? Разбира се, при удобен случай те щели да му се отблагодарят за услугата.

Германката подбираше грижливо думите си.

— Бих могла да дойда и лично да я взема, ако няма по кого да я изпратите.

— Разбира се. А пък аз мога да ви разведа из Сан Франциско.

— Би било много любезно от ваша страна.

Кристофър забеляза кожата й. Имаше тен, какъвто северните народи хващаха много лесно — с онзи мек златист оттенък, пред който той трудно можеше да устои. Беше с няколко години по-млада от него, а когато по навик погледна лявата й ръка, видя, че носи пръстен с гранат, но на средния пръст вместо на безименния, явно го носеше само за украшение.

Двамата се заприказваха непринудено и приятелски. Карл беше зает със съседката си отляво, така че по време на ордьовъра и основното блюдо никой не прекъсна разговора им. Германката флиртуваше с него — той разчиташе сигналите й безпогрешно. Беше заинтригуван, донякъде дори поласкан.

— Къде си настанена? — попита той. — Искам да кажа тук, в къщата? Аз съм в задната част, прозорецът ми има страхотен изглед към реката и към павилиона в края на ливадата.

— И аз съм от същата страна — отвърна тя. — Мисля, че през няколко врати от теб. През две, ако трябва да сме точни.

Той разбра перфектно. Беше изненадан, но доволен и откри лесно вратата й.

На следващата сутрин Джъстин я нямаше на закуска. В десет имаше лекция — някакъв човек от Националната галерия в Лондон щеше да говори за колекцията на Карл от рисунки на стари майстори. Тя щеше да бъде на лекцията и Кристофър щеше да поговори с нея и да изясни нещата. Тя няма право на претенции към мен, каза си той. Никакви претенции не може да има.

Ала къде всъщност се бе дянала Джъстин? Той усети известно раздразнение; все пак бяха тук по работа — той бе обсъдил това с нея — и нямаше да допусне тя да обижда Карл, като не се явява на старателно организираните му лекции. В този момент се обърна и я видя — седеше в далечния край на последния ред, с поглед, прикован в лектора, и не отмести очи към него, макар да беше сигурен, че с периферното си зрение бе забелязала, че я гледа.

След края на лекцията и въпросите от публиката, когато гостите започнаха да се размърдват нервно по местата си, Карл погледна многозначително часовника си. Беше време за сутрешното кафе, което бе сервирано на терасата.

Отвън слънцето грееше ярко и докато си пиеше кафето, Кристофър си сложи тъмни очила. Джъстин излезе на терасата, огледа се — той си каза, че този път нямаше как да не го е видяла — но се обърна и заговори с друг. Той остави чашата си върху каменния парапет на терасата и отиде да я пресрещне.

— Добро утро.

Тя го изгледа хладно.

— Добро утро.

Кристофър се огледа; останалите гости бяха улисани в разговори и едва ли някой щеше да ги чуе.

— Не ме забелязваш, а?

Тя се направи на изненадана.

— Кое те кара да мислиш така?

— Не ми се прави на наивна. Преди малко погледът ти мина през мен, все едно бях празно пространство.

Тя се поколеба за миг, сякаш преценяваше докъде беше безопасно да нагнетява напрежението помежду им.

— Ти си този, който не ме забелязва.

Тя го погледна в очите, но погледът й се отрази в слънчевите му очила, докато той я наблюдаваше внимателно. Кристофър Томас винаги си запазваше предимство пред опонента.

— Как е твоята приятелка германката?

— Моля?

— Приятелката ти германката. Новата ти приятелка. Тази сутрин поговорих с нея. Непосредствено преди лекцията.

— Ти… какво?!

— Беше изненадана — продължи Джъстин. — Представа нямала, че си тук с мен. Мислела си…

Кристофър се обърна и понечи да се отдалечи.

Джъстин го последва и го хвана за ръката. Хватката Й беше изненадващо силна; той усети как ноктите й се впиха в плътта му. Опита се да изтръгне ръката си, но тя го стискаше неумолимо.

— Какво си въобразяваш, че правиш?! Хората ни гледат! — изсъска той.

— Никой не ни гледа — прошепна тя. — Чуй ме, Кристофър. Замислял ли си се някога, че един ден някой от хората, които използваш като вещи, ще предприеме нещо, за да ти отмъсти? И че ще те заболи, ама истински?

Той й отговори също тихо: