Няма покой за мъртвите

Кристофър я върна в шатото с наетото пежо. Пътят не беше дълъг — имението се намираше на по-малко от десет километра от селото. Минаваше се през красиви места; безкрайната шир на Поату-Шарент се простираше до хоризонта, тук-там имаше по някой град, но повечето населени места бяха селца, сгушени сред житни и слънчогледови ниви, лозя и гори. Карл бе купил шатото в окаян вид от предишния собственик — един почти сляп полковник от френската армия, последна издънка на древен род, живял пет века по тези места. Човекът им бе оставил повечето мебели, защото сърцето не му даваше да ги продаде, и бе плакал, докато развеждаше Карл и съпругата му Тери из стаите на фамилния дом.

Кристофър им беше ходил на гости няколко пъти, след като Карл бе пренесъл колекцията си от охранявания склад край Филаделфия, където я бе оставил осемнайсет месеца на съхранение. Карл се бе съветвал с него не само за картините, които вече притежаваше, но и за творби, които тепърва възнамеряваше да придобие, и Кристофър с удоволствие му бе давал мнението си, като дори го бе убедил да продаде няколко платна със спорни художествени качества или съмнителен произход. Тези съвети бяха възнаградени неочаквано щедро предвид репутацията на Карл като скъперник, обикновено с тлъсти суми, а в отделни случаи — с по някоя малка картина. Кристофър притежаваше пастел от Вюяр — наистина, не особено забележителен — който Карл му бе подарил като награда за посредничеството при придобиване на нещо, за което от години си бе мечтал.

Кристофър бе задържал своя Вюяр около година, след което тихомълком го бе продал на един търговец на картини в Париж, който го бе уверил, че картината ще бъде продадена на частен колекционер и никога няма да се появи в тръжна зала. Той знаеше, че Карл редовно преглежда каталозите на „Кристис“, „Сотбис“, „Филипс“, и ако забележеше подаръка си, обявен за продан, нямаше да се зарадва особено.

Кристофър и Джъстин бяха пристигнали в шатото предишния ден, като най-напред бяха взели високоскоростния влак от „Шарл дьо Гол“ до Ангулем, където бяха наели кола. Джъстин беше очарована от шатото и донякъде облекчена, че домакините й бяха дали отделна стая. Но същата вечер, когато всички се бяха разотишли по стаите си след вечерята, Кристофър почука тихичко на вратата й и тя го пусна да влезе.

— Този къща е много стара — прошепна той. — Кара ме да се чувствам самотен.

Същинската конференция започваше на следващата сутрин с дискусия относно две от последните придобивки на Карл — един Дюрер и един най-ранен Хопър. Творбата на Дюрер бе представена от някаква критичка от Берлин, която говори много дълго:

— Само погледнете лицето, обърнете внимание как се откроява от фона, как го улавя светлината. Всичко е в сянка, единствено лицето е осветено…

Кристофър смушка Джъстин.

— Използвал е камера обскура. Чела ли си Хокни по въпроса?

Някакъв мъж, който седеше наблизо, се обърна и ги изгледа гневно; Кристофър му кимна в отговор. Джъстин едва се сдържа да не се изсмее. Спомни си какво й бе казала една приятелка: „Виж какво, Джъстин, този мъж те използва. Толкова е очевидно“. Тя знаеше, че приятелката й е права, но й отвърна: „На мен пък ми е забавно. Поне никога не е скучен. Разбираш ли какво искам да кажа?“.

Когато минаха на Хопър, стана по-интересно. Картината не беше много известна и бе престояла трийсетина години в частна колекция, преди Карл да бе успял да я купи за четири милиона долара. Изобразяваше хотелска стая вечер, вятърът отмяташе настрани завесата на прозореца. Класическа територия на Хопър — предусещане за нещо, което всеки момент можеше да се случи. Карл лично изнесе беседата — това беше основното му участие за тази седмица — и публиката го слушаше с цялото внимание, което си бе заслужил било с парите, било с гостоприемството си. Така или иначе, думите на човек, способен да даде четири милиона долара за изображение на празна стая, в която всеки миг нещо можеше да се случи, си струваше да бъдат чути.

Кристофър слушаше разсеяно, а погледът му блуждаеше из залата, като от време на време се спираше върху шията и тила на жената, която бе говорила за Дюрер. Типична германка. Точна. Донякъде надменна. С академично излъчване. Такава като нея би изглеждала прекалено дребнава и не на място в Сан Франциско, твърде скована. Но жените като нея бяха предизвикателство — достижими, но не и леснодостъпни, което я правеше още по-интересна в очите му. И сега без видима причина тя извърна глава и погледите им се срещнаха, после кръстоса краката си — дълги и стройни — и му се усмихна.

Той отвърна на усмивката й.

— На вечерята не съм до теб — каза му Джъстин.

— Но ще се видим по-късно, нали?

Тя го докосна по ръката.

— Ами да. Защо не?

Той се сещаше за няколко причини да не се видят тази вечер. Всяка от които бе достатъчно добра сама за себе си. Но нямаше нужда да ги разкрива. Като всеки човек, и той си имаше своите потребности, които трябваше да се удовлетворяват, а засега милата Джъстин ги удовлетворяваше напълно успешно.