Няма покой за мъртвите

По устните му пробяга едва доловима усмивка, когато чу мълчаливото съгласие от другата страна на линията. Не искаше нещо неразумно. Карл Портър живееше във Франция, а той — Кристофър — в Сан Франциско. Между тях имаше девет часа разлика. А Кристофър прекрасно знаеше, че телефонни разговори в 3 или 4 ч. сутринта с когото и да било е по-добре да се избягват, особено когато темата е толкова деликатна. Но нещата не опираха само до разум. Ставаше въпрос и за нещо повече. За надмощие. За контрол. И ако имаше едно нещо, в което Кристофър Томас беше наистина добър, то бе умението да запазва надмощие, да контролира всяка ситуация. Дори такава, в която бе попаднал против волята си, като сегашната.

— Очаквам да ми позвъниш в седем — изсумтя Карл, очевидно недоволен, че се бе оставил да му диктуват условия.

— Можеш да разчиташ на мен — отвърна Крис и прекъсна разговора, обхванат от смесени чувства.

Не му беше никак приятно, че Карл го бе принудил — и то със заплахи — да пренесе онзи Ботичели в Съединените щати. Кристофър Томас не беше свикнал да върши каквото и да било под принуда, камо ли под заплаха. Но гневът му постепенно бе отстъпил място на алчно въодушевление при мисълта за възможния резултат от тази история. Той щеше да получи много пари от продажбата на картината, а парите не бяха нещо, на което човек имаше право да се сърди, особено когато изпитваше остра нужда от тях.

Погледът му се зарея към изгледа, който се разкриваше от прозорците на кабинета му и който говореше за висок социален статут, постигнат с упоритост, способности и късмет. Беше нещо, което малцина можеха да си позволят.

Музеят на изкуствата „Макфол“ заемаше един престижен участък от Марина Булевард, северната крайбрежна улица на Сан Франциско, а неговият главен уредник Кристофър Томас разполагаше с ъглов кабинет. И сега Кристофър стоеше до стъклената стена зад бюрото си и се наслаждаваше на луксозната снежнобяла яхта, която грациозно се плъзгаше по гладката повърхност на водата към изхода на пристанището, докато две загорели дългокраки нимфи се изтягаха лениво на задната палуба. При вида им нещо в него потрепна — някакъв първичен глад, който бе мотивирал всяко негово действие, откакто се помнеше — гладът за все по-големи, все по-хубави неща. И както подсказваше разговорът с Карл Портър, много скоро той отново щеше да има с какво да го засити, стига да изиграеше умно картите си.

Той изпрати с поглед яхтата, погледна часовника си, обърна се и седна зад бюрото, като обгърна с критичен поглед разкошно обзаведения си кабинет. Изведнъж пространството наоколо му се стори бледо и невзрачно въпреки усещането за лукс и богатство, което извикваше у простосмъртните с изящните столове и салонни масички на Франк Лойд Райт и Майкъл Грейвс, с огромното бюро от стомана и стъкло на Рос Лавгроув и италианската библиотека от масив, в която бяха подредени луксозно подвързани томове със съвременни репродукции, много от които подписани от художниците; с плакатите от изложби, които Кристофър лично бе подреждал през годините с участието на някои от най-големите имена на съвременното изкуство; а също и с пространството, където излагаше на ротационен принцип творби от колекцията на музея — понастоящем един огромен автопортрет на Чък Клоуз, който сякаш трептеше на стената в ярките си цветове, допринасяйки за великолепието на работното му място. Но всичко това не му беше достатъчно.

Кристофър искаше повече.

Много повече.

Той отново погледна часовника си и въздъхна дълбоко.

Мразеше да чака, но нямаше избор. Облегна се назад върху меката кожа на стола по дизайн на Чарлс Имс, притвори очи и се замисли за парите, които скоро щяха да паднат в ръцете му.

Кристофър пристигна в реставраторското ателие преди уречения час, след като от съображения за сигурност паркира колата си през една пресечка и измина пеша, със забързана крачка, разстоянието до входа на сградата, стиснал в ръка черна кожена чанта. Реставраторът му отвори лично с интеркома и го пусна да влезе, след което тежката стоманена врата на ателието се затвори с грохот зад гърба му.

— Винаги е радост за мен да те видя, приятелю — възкликна Нико Бандини, като разтърси енергично ръката му. — Идваш тъкмо навреме за чашка грапа, с която по стара традиция да отбележим края на един плодотворен ден.

— Perfetto — отвърна с усмивка Кристофър. — Кой съм аз, че да нарушавам традицията!

Той последва общителния реставратор на картини по цялата дължина на ателието с висок сводест таван, под който цяла армия от майстори в бели престилки седяха приведени на работните си места като средновековни монаси в скрипториум и се взираха съсредоточено през увеличителните лупи, като грижливо почистваха и възстановяваха безценни произведения на изкуството, сякаш безчувствени към острата миризма на бои, безири и лакове, с която бе пропит въздухът в помещението.

— Много работа, а? — каза Кристофър повече като констатация, отколкото като въпрос.

— Не се оплаквам — отвърна Бандини. — Изящно изкуство се търси винаги, особено когато икономиката е стабилна.