Няма покой за мъртвите

— О, господи! — успя само да каже тя, докато професионалната й кариера, само допреди миг толкова обещаваща, се сриваше като кула от карти пред очите й. Годините на следване, непосилните студентски заеми, които едва смогваше да изплаща дори на сегашната си престижна длъжност. Край на всичко. Щеше да бъде уволнена, опозорена, никъде повече нямаше да я вземат на работа. Всичко, към което се бе стремила през целия си съзнателен живот, се изплъзваше от ръцете й. Срамът от близките й, които толкова се гордееха с нея. Първата цветнокожа уредничка на музея — символ и гордост за средата, в която бе израснала, за да стигне до тук.

— Боя се, че няма съмнение — каза мъжът, като положи ръцете си с издължени пръсти върху плота на масата.

— О, милостиви боже!

— Подобно нещо може да сложи край на кариерата ти, а, Джъстин? — Той произнесе името й, сякаш беше поставено в кавички.

— Аз… сигурно има нещо, което…

Той се усмихна. Зъбите му бяха големи, но снежнобели и изглеждаха здрави.

— Нещо, което… можем да направим? За да забравим случилото се? Все едно не е било?

В отговор младата жена просто поклати глава.

— Или може би искаш да кажеш: нещо, което аз бих могъл да направя, за да спася кариерата ти, да прикрия грешката ти, да не съсипя живота ти?

— Има ли такова нещо? — промълви тя.

Мъжът я изгледа втренчено, с немигащ поглед, който сякаш продължи безкрай. После изправи рамене и пристъпи още половин крачка към нея.

— Може и да има — отвърна той. — Но…

— Но какво?

— За мен рискът е огромен. Както в личен, така и в професионален план. Трябва да съм сигурен, че мога да ти се доверя изцяло.

— Можете. Кариерата ми е в ръцете ви.

— Разбира се, но това не е достатъчно. — Той вдигна ръка и раздвижи дългите си пръсти пред лицето й, сякаш питайки: А какво печеля аз от тази история?

Няколко секунди тя го гледа в упор, после каза единственото, което й дойде наум в този момент:

— Ще заключа вратата.

Малко по-късно, след като Джъстин вече си бе тръгнала, Кристофър Томас седеше върху голямото кожено канапе и оправяше дрехите си. Изглеждаше освежен и доволен от себе си, готов да се залови за работа. Защото истинската работа тепърва предстоеше. Той стана от канапето, протегна се и пристъпи към бюрото. Джъстин му бе осигурила краткотрайно забавление, но до края на нощта оставаше да свърши още много.

До телефона на бюрото имаше рамкирана снимка на съпругата му Роузмари и двете им деца. Бяха симпатично семейство и Томас изпитваше умерено топли чувства и към тримата, макар че това ни най-малко не му пречеше да задоволява нагона си и с други жени. Рядко му оставаше време за семейството — беше твърде зает с работата си на уредник на музея, а и с разни други проекти, на които държеше да не дава публичност. Но семейството беше хубаво нещо — придаваше му по-автентичен и… хммм… безукорен вид. Особено с произхода на Роузмари — дете от богато семейство, израсла в охолство и привилегии. Женитбата му за него беше един от най-брилянтните ходове, които някога бе предприемал. Той удостои снимката с кратка изкуствена усмивка, по-скоро по навик, после вдигна слушалката, набра номера по памет и чу познатия глас:

— Да?

Томас каза:

— Имам три картини, които ще те заинтригуват. — Докато говореше, ъгълчетата на устните му потрепнаха в същата изкуствена усмивка. — Между тях има и един доста рядък Сутин…

По линията настана тишина, която бе прекъсната от рязко издишване на въздух — или може би на цигарен дим — след което гласът каза:

— Опиши ми го.

Томас го описа — необузданата, фантастична игра на багрите, усещането за жив, непосредствен контакт между движенията на четката и душата на зрителя, ако зрителят имаше душа, каквато Томас не притежаваше. Но и без душа той можеше да предвиди въздействието на творбата.

Отново продължителна пауза, прекъсвана на два пъти от резки издишвания. Накрая мъжът отсреща каза с приглушен дрезгав глас:

— Добре.

Томас се усмихна още веднъж. Този път усмивката му приличаше повече на истинска, защото предстоеше да получи доста пари, а той имаше нужда от пари. Въпреки богатата си съпруга и престижната длъжност Кристофър Томас се нуждаеше от много пари, и то веднага.

— Изпращам три платна до реставраторската ти фирма утре следобед в три и половина — каза той. — Ще пътуват с бял фургон с името и логото на музея. Става ли?

След поредна пауза, завършила с издишване, гласът каза тихо:

— Става.

И линията прекъсна.