Няма покой за мъртвите

От далечния край на галерията се носеше някакъв тайнствен звук, който, отразен от полираните плочи на пода и гладките стени, се превръщаше в странна какофония. Едва отблизо се разбираше какъв е източникът: евтин транзистор предаваше бейзболен мач. След малко към звука се добави и глух шум от тътрузене на крака — нощният пазач се връщаше от обиколката си към портиерната. Той постави транзистора до редицата монитори на охранителните камери и се намести в стола си. Спортният коментар отстъпи място на гръмогласна реклама за автомобилни гуми.

Звуците от портиерната отекваха до първата площадка на мраморното стълбище, но заглъхваха, преди да стигнат до втория етаж, където беше и по-тъмно. Една-единствена аварийна лампа, поставена приблизително по средата на дълъг коридор с два реда затворени врати на офиси, хвърляше издължени призрачни сенки по цялата му дължина.

В далечния край на коридора имаше полуотворена врата, от която струеше топла, макар и не особено ярка светлина. Изведнъж светлината угасна. В продължение на няколко секунди не се случи нищо — никакъв звук, никакъв признак на движение; но един по-внимателен наблюдател би забелязал странното тъмновиолетово сияние, което се процеждаше през процепа на вратата. Без да осветява коридора, призрачната светлина караше релефните букви върху табелката на вратата да изпъкват едва ли не триизмерно:

КРИСТОФЪР ТОМАС

Уредник

От вратата в кабинета не се виждаше почти нищо. По стените се различаваха релефни сенки, вероятно полици с книги от пода до тавана, далеч извън досега на човек с нормален ръст. Стотици, хиляди книги изпълваха до краен предел помещението, подчертавайки напрегнатата празнота, обгърнала музея в този късен час. И още нещо, което едва се различаваше в тъмновиолетовата светлина: краят на едно голямо кожено канапе.

В другия край на кабинета имаше чертожна маса с настолна лампа върху извита стойка; от нея идваше странното виолетово сияние, което осветяваше едно платно, опънато върху масата, и хвърляше странни отблясъци от дебелите квадратни стъкла на очилата, надянати върху носа на мъжа, надвесен над платното. А когато младата жена до него отвори уста, за да си поеме нервно дъх, лампата освети за миг и зъбите й с мъртвешки извънземен блясък.

— На ултравиолетовата светлина нещата са съвсем ясни — казваше в този момент мъжът.

Нещо в думите му звучеше неестествено, сякаш четеше репликите си от сценарий, но младата жена не забеляза това. Тя гледаше втренчено дланите му, които жестикулираха във въздуха над картината. Както всичко останало в мъжа, и ръцете му бяха издължени, груби и силни.

— Ето тук — казваше той — и тук, и тук. — Пръстите му описаха неправилен полукръг над платното.

Младата жена прекара нервно език по долната си плътна устна, докато следеше внимателно с поглед мъжа. Светлината от лампата хвърляше странни ъгловати сенки по лицето му. Не беше красиво лице в общоприетия смисъл на думата; носът беше дълъг и леко крив, устните твърде тънки, но нещо в него излъчваше странен, опасен чар.

— Слушаш ли какво ти говоря? — извика ядосано той.

Кожата й, обикновено с цвят на пчелен мед, изглеждаше лилава на светлината на лампата.

— Да, да, разбира се.

— Погледни тук — изкомандва я той. Ръцете му се спуснаха към платното, без да го докоснат. — Много добре е направено. Художникът е използвал старо ленено платно и пруско синьо, много скъп пигмент, но нетраен, почернява с времето.

Ръката му се обърна с дланта нагоре; младата жена я наблюдаваше като хипнотизирана.

Какви изразителни пръсти, помисли си тя.

— Обаче — добави внезапно той, докато едната му ръка се плъзна встрани и запали обикновената лампа — твоят Сутин е фалшив. Похарчила си доста голяма сума пари на музея, за да купиш фалшификат.

Когато думите му стигнаха до съзнанието й, младата жена премести погледа си от ръцете на мъжа към лицето му.

— Фалшификат — повтори тя, като поклати глава в унес. — Но това е… та аз имам сертификат за произход. Много пълен, проследява движението на картината във всеки един момент, откакто е напуснала ателието на Сутин във Франция през 1939 година!

Мъжът се изправи — беше доста висок — и се приближи към нея. В движенията му, както и в думите имаше нещо фалшиво, като на лош актьор, който не знае как да се въплъти в ролята на човешко същество.

— Четох сертификата ти — каза той. — Не ми звучи убедително.

— Но аз разговарях и със семейството!

— Разговаряла си с някакви мошеници.

— Какво? — едва не извика тя.

— Целият тъй наречен сертификат за произход е фалшив. Също като картината.