Нощно шоу

— Благодаря. Надявам се, че ще оцелея.

С тези думи тя се обърна и тръгна бързо към пътеката.

Когато се озоваха във фоайето, Тони вече пристъпваше без чужда помощ.

— Страшно съжалявам за случилото се — обърна се тя към мъжа.

— По-добре изкарай приятелчето си оттук.

— Той не ми е…

Защо да се обяснява?

— Да, сър — довърши тя.

Той им отвори вратата и Дани побърза да излезе навън преди Тони. На първия ъгъл се спря да го изчака.

— Господи, Тони!

— Сърдиш ли ми се? — попита той с прегракнал глас, сякаш беше настинал.

— О, защо ще ти се сърдя? Отдавна не се бях забавлявала така. Страхотно е да те набият, да те унижат и да те изхвърлят от салона.

Тони смръщи вежди и премигна.

— Той удари ли те?

— Не толкова силно, колкото теб, както се вижда.

Тръгнаха. Тони вървеше бавно и сковано, сякаш внимаваше да не се разпадне.

— По-добре да те заведа на лекар — каза Дани.

— Не. Добре съм.

— Добре изглеждаш.

Той опипа лицето си с две ръце, за да провери какви са щетите.

— Добре ме е подредил. Дали ще ми останат белези?

— Най-вероятно.

— Надявам се — каза той и се блъсна в насрещния пътен знак.

Приведе се, изкрещя и политна назад. Дани разпери ръце да го хване. Рамото му се блъсна в гърдите й и я изтласка няколко крачки назад. Тя го подхвана под мишниците и го задърпа нагоре.

— Господи, Тони!

Той простена.

— Хайде, ставай — затегли го тя и му помогна да се изправи на крака.

Отново тръгнаха. Тя го придържаше. Рамото му се притискаше в гърдите й. Тя подозираше, че той напълно го осъзнава, независимо от състоянието си. Дани се отдръпна леко, колкото ръката му да се отдалечи от гърдите й, но продължи да го придържа с две ръце, докато стигнаха до колата. Той се опря на колата, а Дани отвори задната врата и му помогна да влезе. Той легна по гръб на седалката и сви колене.

Докато караше, Дани обмисляше дали да не го заведе в някоя болница. Но той не искаше и да чуе, пък и раните му изглеждаха само повърхностни. Освен това тя не можеше просто да го остави и да си тръгне. Нямаше как да стигне до колата си пред къщата й.

Дали да не му даде пари за такси?

Не. Не може да го направи. Ще трябва да го изчака, а тя ненавижда болниците.

— Божичко! — обади се той от задната седалка. — Ама как само се разпищя онова маце!

— Чух.

— Сигурно се е подмокрила.

— Тони!

— Добре я стреснах, нали?

— Питам си дали си заслужаваше.

— Беше страхотно.

— Понякога даваш ли си сметка за последствията от невинните си лудории?

— Моля?

— Не стига, че ни набиха и ни изхвърлиха от салона, ами и момичето сигурно си е изкарало ангелите.

— Да — съгласи се доволно той.

— Няма за какво да се гордееш. Да не говорим, че хората не можаха да си догледат спокойно филма.

— И без това беше скапан.

— И все пак хората…

— Дори филмът да не е лош, аз им създавам емоция, която ще запомнят за цял живот. Не разбираш ли? Това е по-ценно от някакъв си филм. Така ще имат какво да разправят на приятелите си. И после всеки път, когато отидат на кино, ще си спомнят какво се е случило тази вечер.

— Браво на теб.

— Съжалявам, че ти пострада.

— Трябваше да си помислиш за това, преди да нападнеш горкото момиче.

— Така е. Съжалявам. Честна дума, нямаше да го направя, ако знаех, че ще стане така.

Дани не отговори.

Дълго време Тони не се обади. Накрая каза:

— Наистина съжалявам.

Гласът му трепереше. Той подсмръкна.

Пак заплака.

Дани въздъхна и отново изпита жал, независимо от всичко. Господи, та днес той е загубил майка си. След това любовните му набези претърпяха неуспех, после се забърка в страхотна каша, а накрая се блъсна в пътен знак. Прекалено много отрицателни емоции за едно хлапе.

Сам си беше виновен, но и Дани даде своя принос за нещастието му.

Той лежеше тихо, като само от време на време подсмъркваше. Чак когато стигнаха „Лоръл Каниън“, той се обади:

— Скоро ли… ще стигнем?

— Почти пристигнахме.

— Сигурно не искаш да ме видиш повече.

Сега е моментът, каза си Дани. Кажи: „Точно така“ и сложи точка. Може би. Но не можеше да го направи.

— Ако смяташ, че можеш да се държиш прилично, ела следващата събота, както се бяхме уговорили.

— Наистина ли?

— Да.

— Защо… си толкова добра с мен?

— Защото си голям сладур.

Той се разсмя, но смехът му приличаше повече на плач.

Дани наближи къщата си и видя паркираната катафалка.

Надяваше се и мустангът на Джак да е там, но не се изненада, не още го нямаше. Часът беше едва девет. Двамата с Марго сигурно бяха още в разгара на вечерята.

Тя паркира така, че да има място и за колата на Джак. Излезе и отвори вратата на Тони. Той се надигна и се хвана за вратата, за да запази равновесие.

— Добре ли си?

— Надявам се.

— Ще можеш ли да караш?

Той сви рамене, но тутакси изохка, сякаш движението му причини болка.

— Аз съм… аз съм много жаден. Може ли… да пийна от градинския маркуч?

— Не е необходимо. Ела.

Двамата тръгнаха към входа на къщата. Тони обгърна тялото си с ръце, сякаш се боеше да не се разглоби.

— След като така и така си тук, поне се измий и си дезинфекцирай раните.

— Не искам да те притеснявам.

— Не ме притесняваш — казва тя и отвори вратата.