Нощно шоу

Мъжът бе прекалено настойчив, сигурен признак, че смята да я хване на въдицата си. Момичето бе с невинни очи. Щеше да налапа стръвта, каквато и да бе тя, и най-вероятно след време щеше да съжалява. Щеше да изгуби част от младостта си, част от тази невинност. Ала следващия път щеше да е по-предпазлива.

Но не и твърде предпазлива, надяваше се Дани. Човек трябва да рискува.

Сърцето й се сви. Джак ще се върне всеки момент. Вечерята е към края си. След което ще отидат в дома й, най-малкото защото колата му е паркирана пред къщата й. Най-лесно би било да го целуне на прага и да отдалечи страшния, но прекрасен миг на близостта. Може би и за двамата е по-добре да не бързат.

Ала знаеше, че това няма да стане. Сега, когато знаеше истината и бе до него, тя го желаеше прекалено силно.

Щяха да отидат в къщата й и щяха да се любят.

Тя посегна към чашата със „Совиньон блан“. Когато я доближи до устните си, по повърхността на виното заиграха светли отблясъци.

— Даниъл Ларсон?

Тя се сепна и завъртя глава надясно. На тротоара стоеше мъж и й махаше с ръка. Дани присви очи, мъчейки се да го разпознае: висок и невероятно слаб, с тъмно поло, което сякаш крепеше ребрата му да не се разпилеят, с плешива глава. Беше с гръб към уличните лампи, така че не можеше да разгледа лицето му.

Не мислеше, че го познава, а и нямаше вид на човек, с когото би искала да се познава.

Но той я бе извикал по име. Не й се щеше да се прави на важна, затова му махна в отговор.

Изведнъж мъжът се втурна към нея. Дъхът й секна. Полазиха я тръпки. Сигурно е някакъв номер, каза си тя. Никой не тича така — на пръсти, приведен, с вдигнати ръце, готови да я сграбчат за гърлото.

Това е някаква шега.

Ала мъжът вече се канеше да прескочи парапета на терасата и да се нахвърли върху Дани.

Някой изкрещя.

Дани блъсна стола назад и скочи на крака. Удари се в преминаващ покрай нея мъж и той залитна. Краката им се преплетоха и Дани се стовари върху него на пода.

— Ох, съжалявам, извинете — измънка Дани.

— Няма нищо. Пак заповядайте.

Тя погледна към парапета. От нападателя нямаше и следа. Затова пък се бе струпала цяла тълпа, сякаш целият ресторант се бе стекъл насам, за да зърне призрачния мъж. Говореха един през друг:

— Някакъв побъркан.

— Бягай, мръснико! — крещеше някакъв мъж.

— Какво ли не става, когато човек…

— Сигурно се е надрусал с наркотици.

— Или се е натаралянкал…

— Къде е управителят?

Докато траеха коментарите, Дани се изправи на крака. Полата й се бе усукала, блузата й се бе разкопчала. Започна да се оправя и в този ми на терасата излезе Джак. Той ахна от изненада. На лицето му се изписа страх. Отдъхна си, щом зърна Дани, и започна да си пробива път към нея през разотиващите се по масите си посетители.

Стигна до Дани и я хвана за раменете.

— Добре ли си?

— Добре съм. Само дето съм малко поразчорлена.

— Какво се случи?

Тя сви рамене.

— И аз не знам със сигурност. Някакъв мъж ме повика от тротоара и ми махна. След което като луд се втурна към парапета.

Джак се намръщи.

— Каза ли нещо?

— Не изчаках да го изслушам.

— Към теб ли се затича?

— Така изглеждаше.

— Да се махаме оттук.

Въпреки протестите й, Джак плати сметката. Пред ресторанта тя го целуна.

— Благодаря ти за вечерята. Но трябваше аз да черпя.

— Не съм привърженик на феминизма.

— Тогава няма да е зле да ти вдигна заплатата.

— Давам ти картбланш.

Той я хвана под ръка и тръгнаха към колата. Дани съжали, че е паркирала толкова далече. През осемгодишния си престой в Лос Анджелис бе добила навика да паркира на първото възможно празно място, откъдето можеше да продължи и пеша. По този начин избягваше претъпканите и скъпи паркинги, смущението от обслужващия ги персонал, досадното обикаляне на цели квартали, докато намери свободно местенце. Понякога тактиката й я подвеждаше. Случваше се да измине пеша цели три пресечки и се оказваше, че има свободно място точно пред сградата, към която се е запътила. Тази вечер се боеше да не би странният слаб мъж да ги причаква наоколо, готов да се хвърли върху им. Колата на „спасението“ им бе чак на следващата пресечка, на ъгъла на булевард „Робъртсън“.

Тя стисна ръката на Джак.

— Няма страшно — каза той.

— Дано.

— Имаш ли поне някаква представа кой може да е бил?

— Абсолютно никаква.

— Но той те е познавал. Казала ли си на някого, че ще си тук тази вечер?

— На никого — отвърна тя и в този миг чу тихи стъпки зад гърба си.

И двамата се извърнаха назад. Доста зад тях се тътреше самотен мъж в белезникав костюм и с шапка с широка периферия. От устата му стърчеше пура.

— Това той ли е?

— Не, освен ако не е върколак — усмихна се облекчено Дани. — Денем е заклет вегетарианец. Ала щом изгрее пълна луна, в гърдите му започва да напира странна сила. Той се затриса и набъбва. Дрехите му се разкъсват и от тях се измъква двестакилограмовото му, лъснало от лой туловище, което неуморно броди цяла нощ, докато не открие някъде парче лазаня.

— Божичко! — възкликна Джак. — Това трябва да го пробуташ на Роджър.

— А-ха, сигурно ще го налапа като топъл хляб. Като „Среднощните писъци“. Дали да не го наречем „Американският върколак в Сарди“?