Облак врабчета

Чужденецът и самураят се здрависаха.

— Добра работа, Масаюки — рече Генджи. — Спечели чудесен боен кон и сто златни рио за себе си, а също, което е сигурно, една седмица на забавления за своя господар.

Масаюки се поклони ниско.

— Не мога да приема наградите, господарю Генджи. Ударът на чужденеца бе нанесен преди моя. Той е победителят.

— Сигурен ли си? — попита Хиромицу.

— Да, господарю мой. — Той отново се поклони. Гордостта не му позволяваше да приеме победа, която знаеше, че не му принадлежи. — Дълбоко съжалявам за моя неуспех.

Генджи го успокои:

— Не е неуспех да дадеш всичко от себе си и честно да приемеш резултатите.

— Е — обади се Хиромицу, — какъв изненадващ изход. За мен, не за вас, господарю Генджи.

Шигеру каза:

— Моят племенник рядко се изненадва.

— И аз така чух — потвърди Хиромицу.

Управителят попита:

— Къде да доставим наградата?

— Не е необходимо да я доставяте — отговори Генджи. — Старк ще я яхне.

— Господарю мой — рече управителят, — това е боен кон, а не обикновен състезателен кон. Той ще убие всеки, ако не е опитен ездач.

Генджи се усмихна.

— Ще се обзаложите ли?

Гостите отклониха предложението на Хиромицу да отседнат в неговия замък за нощта. Той не ги попита защо бързат да продължат пътуването си за там, закъдето бяха тръгнали. Беше сигурен, че Генджи с неговата дарба да пророкува бъдещето вече беше предвидил всичко.

Шигеру каза:

— Използва умно репутацията си.

— За състезания и залагания?

— За пророкуване и мистични сили. Сега Хиромицу е убеден, че по някакъв начин си превърнал чужденеца в майстор на яйдо за минути. Или че знаеш благодарение на дарбата си, че ще се случи невъзможното и той ще победи. Отлична стратегия.

— Просто хазарт — отвърна Генджи. — Мислех, че уменията на Старк с огнестрелното оръжие ще се прехвърлят и върху меча. Това беше предположение, а не убеденост.

— Тогава в добавка към всичко останало ти си също късметлия. Поздравявам те и за това. Когато имаш достатъчно късмет, другите качества се задълбочават от него.

— Късметът беше с нас този път — рече Генджи. — Сегашните ни преследвачи няма да получат голяма помощ от Хиромицу. А по-късно, ако шогунът се опита да мобилизира севера срещу нас във война, мисля, че всеки владетел от обкръжението на Хиромицу ще се забави доста, преди да отговори. — Той огледа заобикалящите планини. — Не сме ли близо до манастира Мушиндо?

Джимбо се поклони от благодарност към горещия извор, който даваше възможност на извънсезонните растения да се развиват, тъй като им осигуряваше топлината, която им бе необходима, за да цъфтят посред зима. Поклони се на стария бор заради сянката, която хвърляше на гъбите шиитаке и ги пазеше от слънцето. Поклони се на всяка гъба, преди да я обере, като им благодари, че се отказват от съществуването си, за да могат той и другите хора да продължат своето. Имаше достатъчно сочни гъби за истински пир. Взе само толкова, колкото му трябваха, за да разнообрази обикновената храна, която приготвяше за селските деца. Шиитаке бяха деликатес. Щеше да им хареса. Той обикаляше около горещия извор и събираше подправки и ядливи цветя. Глупакът Горо обичаше да яде цветя.

Когато се замисли за децата, той спря и както бе спрял, усети, че се изпълва с огромна тъга и съжаление. Той се поклони в знак на извинение към двете деца, които вече не бяха на земята, двете деца, чийто живот бе жестоко отнет. Мислил бе за тях много пъти всеки ден, винаги си ги представяше преродени на небето или в Чистата земя, в ръцете на Христос, нашия Господ или Канон Състрадателния. Той си представяше невинните им лица, озарени с вечно щастие. Но никога не забравяше как изглеждаха, когато изпуснаха последния си дъх на земята. Той поиска Христос да спаси душата му, а Канон да го изкъпе във всеопрощаващата си любов.

По пътя обратно от Мушиндо срещна Кими, едно от малките селски момиченца.

— Джимбо, някой идва! Чужденци!

Джимбо погледна натам, накъдето сочеше Кими. От другата страна на долината шестима конници насочваха конете си по стръмната тясна пътека откъм планината. Бяха твърде далеч, за да ги разпознаят. Двама от тях — мъж и жена, бяха несъмнено чужденци. Дали не бяха двамата мисионери от „Правдивото слово“, за които бе споменал владетелят Генджи?

Кими излезе на открито и се провикна към върха колкото може с малките си дробове.

— Хе-е-е-й! Хе-е-е-й! — Раздвижи малките си тънки ръце в най-големите кръгове, на които бе способна.

Третият конник поред й махна също. Нещо в жеста го накара да си мисли, че това е владетелят Генджи.

— Те ни видяха. Нека ги посрещнем, Джимбо.

— Те не идват тук, Кими. Само минават.

— О, не. Колко разочароващо. Исках да видя още някой чужденец.

— Сигурен съм, че ще видиш — отвърна Джимбо, — когато му дойде времето.

— Джимбо! Джимбо! Джимбо! — Силният глас на Горо се разнесе над долината.

— Тук сме, Горо! — Кими се обърна и тръгна обратно по пътеката. — По-добре да го взема. Губи се много лесно.

Джимбо проследи с поглед ездачите, докато изчезнаха в съседната долина.

Пътеката се раздели на три.