Облак врабчета

— Провинцията е на ръба на гражданска война — каза капитанът. Той беше също така един от старейшините на селото. — Една трета от васалите все още не са избрали на чия страна са. Другите са разделени между Генджи и Сохаку.

— Няма да позволяваме тези двамата да се къпят, нали? — попита един мъж. Сайки го позна. Преди двайсет и пет години бе помогнал на Сайки да убие последния си кит.

— Няма значение — рече старейшината. — Те скоро ще бъдат мъртви.

Сайки попита:

— Как е възможно да се обърнеш срещу велик владетел, който има дарбата да вижда бъдещето така ясно, както ти виждаш вчерашния ден?

— Ние може да ти изглеждаме глупави селяни, господин самурай, но не сме толкова глупави.

— Станах свидетел на дарбата му със собствените си очи — настоя Сайки.

— Така ли? Ами тогава ни кажи какво ще стане с теб.

Сайки изгледа мъжа презрително.

— Моят господар има ясновидски способности, а не аз.

— И никога не ти е казвал какво бъдеще те очаква?

— Аз служа на него, а не обратното.

— Колко удобно.

— Той предсказа измяната на Сохаку и Кудо и затова ме изпрати тук да мобилизирам армията му. Междувременно господарят Шигеру ще се погрижи за много изменници.

— Господарят Шигеру е мъртъв.

— Вярвайте на каквото искате, аз се уморих от глупостта ви. — Сайки затвори очи, сякаш бе напълно незаинтересуван от съдбата си.

— Господине? — Старейшината се обърна към Таро. — Не е вярно, нали?

— Вярно е — отвърна Таро. — Яздих от манастира Мушиндо до Йедо заедно с господаря Шигеру и го оставих там с господаря Генджи преди не повече от пет дни.

Рибарите започнаха оживено да обсъждат.

— Трябва да поискаме инструкции от господаря Фумио. Ако господарят Шигеру е жив, ще бъде много опасно да се бием с племенника му.

— Кой ще отиде?

— Един от старейшините.

— Аз ще отида — предложи Таро. — Ще бъде проява на неуважение селянин да носи подобна вест на вашия господар, когато има самурай, който може да го направи. Междувременно се погрижете тези двамата да не избягат и да не бъдат наранени.

— Благодаря ви, господине. Няма да правим нищо, докато не се върнете с инструкции от нашия господар.

След шест часа селото спеше. Дори двамата стражници, които наблюдаваха пленниците, също дремеха. Таро се промъкна безшумно в колибата. Счупи врата на единия стражник, взе харпуна му и го изстреля право в сърцето на другия. И двамата мъже умряха, без да издадат нито звук.

— Дал съм клетва на Сохаку — каза Таро, докато освобождаваше Сайки и Шимода. — Заклел съм се обаче и на Хиде, че ще му помагам да охраняваме владетеля Генджи с моя живот. Тази клетва има приоритет.

— Не мога да пътувам — рече Шимода. Той държеше харпун в ръцете си. — Не се притеснявай. Ще се отчета добре, преди да умра.

Сайки огледа продължително селото за последен път, преди двамата с Таро да влязат в гората. Никога нямаше да го види по този начин. Когато бунтовниците бъдеха поставени на място, той щеше да се върне с войска и лично да ръководи унищожаването на Кагешима. Заедно с това щеше да умре голяма част от щастието на неговата младост. Той не се опита да скрие сълзите си.

Тогава китовете наистина щяха да бъдат отмъстени.

Малко след като се разделиха с владетеля Генджи, Хейко се извини, че трябва да се преоблече. Не попита Старк нищо за револвера, което носеше, нито как е успял да победи петима опитни самураи с оръжие, което не бе виждал никога преди това. Самият Старк не беше сигурен, че познава себе си. Генджи знаеше, че той ще победи. Беше виждал Старк веднъж да използва оръжие и по това разбра, че Старк ще може да изважда също така бързо и меча. Или ако не го знаеше, бе готов да заложи на това.

Конят под него биеше с копита в покритата със сняг земя и се дърпаше от юздите. Старк го погали по шията и започна да му говори нещо успокоително, от което конят притихна.

Когато Хейко се върна, тя изглеждаше напълно различно. Цветното кимоно го нямаше, както и сложната прическа. Тя носеше обикновен жакет и същите свободни панталони като самураите, ботуши за езда и широка кръгла шапка над свободно сплетената коса, в пояса й бе запасан къс меч. Не го бе разпитвала нито за оръжието, нито за яйдо, затова и той не я попита за дрехите и меча й.

— Пътеката, по която ще тръгнем, се използва малко — обясни Хейко. — Не е вероятно да се натъкнем на бандити. Те предпочитат местата с по-голямо движение. Опасността идва от Сохаку. Той също познава тези планини. Може да е изпратил хора пред нас.

— Готов съм.

Тя се усмихна.

— Знам, Матю. И съм уверена, че ще достигнем крайната цел на нашето пътуване в безопасност.

Пътуваха два дни без инцидент. На третия ден Хейко спря коня си и вдигна ръка към устните си, за да му каже да пазят тишина. Слезе от коня, подаде юздите на Старк и изчезна зад дърветата пред тях. Върна се след час. Все още давайки знак за тишина, тя му посочи да остави конете и да я последва.