Облак врабчета

От върха на съседния хълм те видяха трийсет самураи, въоръжени с мускети, събрани там, където пътеката извиваше под ъгъл. Мястото бе пресечено вече от барикада от греди, висока над метър и петдесет. Когато тя се увери, че Старк е видял каквото трябва, тя го преведе обратно към конете.

— Сохаку — обясни му тя.

— Не го видях.

— Иска да ни накара да мислим, че е отвел останалите си хора другаде.

— А не е ли?

— Не много далеч. Ако искаш да минеш през бариерата без бой, какво би направил?

— Видях тясна пътека покрай хълма. Тя започва извън видимостта на барикадата. Бих минал оттам през нощта. — После се замисли. — Трябва да оставим конете. Оттам може да се мине само пеш.

— Ето това иска той да направим — обясни му Хейко. — Негови хора са скрити в дърветата край пътеката. Дори да минем край тях, ние ще бъдем пеш. Ще ни залови много преди да сме в безопасност.

Старк си припомни какво е видял. Не беше забелязал признак, че някой се крие, но, разбира се, не би могъл да забележи, ако те бяха достатъчно добри.

— И какво ще правим?

— Наблюдавах те как яздиш. Ти си добър ездач.

— Благодаря ти. Ти също.

Хейко зачете похвалата му с поклон. Тя посочи оръжието му.

— Колко добър си с това?

— Добър. — Сега не беше време за фалшива скромност. Не би го питала, ако наистина не искаше да знае.

— Точно ли стреляш, докато яздиш?

— Не толкова точно, както ако съм неподвижен. — Старк не успя да скрие усмивката от лицето си. Тази крехка дребна жена възнамеряваше да превземе барикадата.

— Да не заспивате — поръча командирът на барикадата. — Ако се опитат да преминат, това ще стане през нощта.

— Никой няма да мине оттук — възрази единият самурай. — Ще видят бариерата и ще тръгнат по другата пътека, както Сохаку каза, че ще направят.

— Ако ви видят да спите, могат да размислят. Сега станете и бъдете внимателни. — Командирът погледна мъжа до себе си.

— Чу ли ме? Събуди се. — Той плесна мъжа по главата. Мъжът падна безжизнен. Командирът погледна ръката си. Беше се намокрила от кръв.

— А-а-а! — Друг мъж отпред на бариерата падна, стиснал звезда с остри като бръснач краища, която се бе забила в гърлото му.

— Атакуват ни! — развика се командирът. Той се огледа във всички посоки. Нападаха ги, но кой и откъде?

Нещо пристигна, търкаляйки се по хълма. Командирът вдигна мускета си да стреля. Тялото се приземи в краката му. Това бе друг от неговите хора, гърлото му бе точно прерязано от ухо до ухо.

— Нинджи! — изкрещя някой.

Глупак! Това само щеше да разпространи паниката. Когато това свърши, той ще накаже онзи, който бе извикал. В момента не можеше да разпознае гласа. Кой от мъжете имаше толкова момичешки глас?

Той се обърна да даде заповеди и видя дребна фигура да стои пред него, лицето бе скрито от кърпа. Виждаха се само очите. Много красиви очи. Командирът усети топлина да обхваща гръдния му кош. Отвори уста да заговори, но вече нямаше глас. Когато падна, чу изстрели. Не приличаха на мускетни. Когато главата му опря земята, чу звука от копитата на галопиращи коне. След малко два коня прескочиха бариерата пред него. Ездачът на първия кон стреляше от голямо оръжие. На седлото на втория кон нямаше никого. Добре, поне бяха елиминирали единия от тях.

Преди да успее да се досети кой от двамата, кръвта престана да оросява мозъка му.

Старк чакаше до потока. Хейко му бе казала да дойде точно тук. Когато Старк препускаше към бариерата и водеше със себе си и коня на Хейко, той очакваше да се натъкне на тежък мускетен огън. Хората на Сохаку стреляха, но не в неговата посока. Когато прескочи бариерата, той видя няколко трупа. Не ги беше застрелял той.

Хейко излезе безшумно зад дърветата. Как беше стигнала дотук толкова бързо?

— Добре ли си? — попита го.

— Да, добре. А ти?

— Един изстрел от мускет одраска ръката ми. — Тя коленичи до потока, изми раната и ловко я превърза. — Не е сериозно.

Конят на Хейко изцвили. Чуваше се обаче и хриптене, което не бе нормално. После пак изцвили, този път по-слабо, и падна на една страна.

Старк и Хейко коленичиха до падналото животно. То все още дишаше. Скоро щеше да спре. Куршум бе преминал през шията му. Снегът почерня от кръв.

— Твоят кон, с който те наградиха, е силен — рече Хейко. — Ще ни носи и двамата, докато намерим друг.

Тя се покатери зад него. Беше толкова лека, че според него конят му дори нямаше да забележи допълнителния товар.

Кой беше убил тези мъже там, Хейко или той?

Старк се запита дали всяка гейша имаше толкова много дарби.

Сохаку се втурна към бариерата с главните си сили, щом чу първия изстрел. Той намери осемнайсет от трийсетте мъже, които бе оставил там, мъртви или сериозно ранени.

— Бяхме атакувани от нинджи — обясни му един от оцелелите. — Нападаха ни от всички посоки.

— Колко бяха?

— Така и не ги видяхме ясно. С нинджите винаги става така.

— Владетелят Генджи беше ли с тях?

— Не го видях. Но е възможно да е бил сред конниците, които прескочиха бариерата. Преминаха много бързо, стреляха, докато яздеха през нас.