Облак врабчета

— Върни се отзад — нареди Кудо. — Ти, ти и ти. Отидете с него. Хората не могат да се изпарят. Открийте ги.

Мъжете, които бе определил, седнаха на конете си и се спогледаха. Никой не направи жест на подчинение.

Кудо се готвеше да ги накаже сурово, когато ездачът най-отпред на колоната изкрещя. Ръцете му стискаха стрела, която стърчеше от орбитата на дясното му око.

Шигеру би предпочел да позволи на Кудо и хората му да продължат бавното преследване по-дълго. Така щеше да успее да убие половината от тях, докато напредваха, а останалите — докато отстъпваха. Несъмнено в това имаше приятна симетрия. За съжаление се налагаше да изостави тези естетически съображения.

Той погледна към голямата каменна структура, която прозираше зад дърветата. Масивни димни тръби изригваха воняща миризма към небето. Тъмна пепел падаше като сянка от мъртви снежинки и покриваше местността в черно. Покорни, безжизнени хора в широки сиви униформи, с подстригани почти до голо глави, изкарваха самозадвижващи се вагонетки извън сградата и ги подреждаха на правилни редици отвън. Земята под него вибрираше. Дали това не бе причинено от смеха на демони?

Неговите видения все още бяха мимолетни и ясни и поради това поносими. Но те все повече зачестяваха, бяха по-живи, по-гротескни и най-лошото — по-убедителни. Засега беше възможно да се направи разликата между бъдещите видения и настоящата реалност. Това нямаше да продължи много дълго. Беше разделен от Генджи само за два дни. При сегашното темпо на влошаване след още два дни щеше да се превърне пак в съвършения лунатик, какъвто беше в манастира Мушиндо. При тези обстоятелства търпението не бе достойнство. Достойнство бяха бързите и решителни действия.

Копитата на коня му почти не вдигаха шум, когато той стъпи на заснежената морава. Вчера Шигеру би се доверил на инстинктите на животното и би прелетял през образа на димния затвор и съсипаните му обитатели. Днес желанието да го направи се бе изпарило. Той го заобиколи.

Кудо бе шестнайсетият човек. Вероятно това бяха най-добрите стрелци, които можеше да събере. Може и да се целеха добре, ако имаше възможност да видят целта, преди да стрелят. Но дисциплината им беше лоша, а куражът беше изчерпан. Само четирима от тях бяха убити, но останалите се почувстваха победени и побягнаха панически от една-единствена невидима атака. Беше доволен, че никой от тях не е сред самураите, обучени от него.

Шигеру остави стрелата да лети към гърлото на самурая, който вървеше най-отпред. Не изчака, за да види дали е улучил целта или не. Сподавен вик и ответен огън му казаха, че е улучил. Изстрелваният от мускетите объл метал брулеше клоните и преминаваше със свистене през листата. Нямаше обаче нито едно попадение близо до мястото, където стоеше или където бе стоял. Умилително. Може би чужденците ще завладеят Япония по-скоро, отколкото бе мислил. Несъмнено щяха да го направят, ако това бе равнището на съпротива, което те можеха да очакват.

Той наблюдаваше как Кудо се опитва да събере хората си в отбранителен кръг при високите борове. Гледаше как стрелците на изменника продължават да стрелят в нищото. Шигеру тръгна по пътеката.

Кудо направо кипеше от гняв. Ситуацията бе буквално нелепа. Петнайсет мъже, въоръжени с мускети, заобиколени от някой, който почти със сигурност бе сам. Това, че противникът бе Шигеру, нямаше значение. Ако ставаше въпрос за мечове, тогава, разбира се, щеше да е напълно различно. Но те бяха съвременни воини с мускети срещу един архаичен лунатик. Можеха да го застрелят, преди да е стигнал достатъчно близо, за да заколи някого. Вярно бе, че Шигеру бе майстор на лъка. Пет трупа бяха достатъчно доказателство за това. Ала ако неговите хора спазваха дисциплината, те щяха да разберат местонахождението му по траекториите на стрелите.

Кудо задържа тази позиция в продължение на близо час, въпреки че вече нямаше непосредствена заплаха. Знаеше, че Шигеру отдавна си е тръгнал, вероятно да устрои друга засада. Той остана на място, за да даде време на хората си да се успокоят. Най-голямата опасност беше те да продължат да пропиляват численото и оръжейното си превъзходство заради безумния страх, който ги владееше.

— Трябва ли да се предадем? — попита той спокойно. — Мисля, че трябва. В края на краищата ние го превъзхождаме само петнайсет към едно, имаме само мускети да се противопоставим на неговия лък и сме обсадени. Или поне така си мисля. Как е възможно един мъж да обсади петнайсет? Моля ви, разкрийте ми тази загадка.

Мъжете се спогледаха смирено.

— Простете ни, господарю Кудо. Ние позволихме да паднем жертва на репутацията на Шигеру. Разбира се, че сте прав. Няма причина да се суетим като изплашени деца.

— Разбирам, че отново сте готови да бъдете самураи.

— Господарю. — Мъжете се поклониха.