Облак врабчета

— Сигурен съм, че Ичиро и Санширо са впечатлени също, независимо дали са в Чистата земя или в някое демонско царство.

Кратко ридание се изтръгна от първия мъж.

— Ние бяхме от едно и също село. Израснахме заедно. Как ще се изправя пред родителите им? Или пред родителите на Шиничи?

— Шиничи е мъртъв отдавна. Защо се сети за него?

— Трябваше да дойде с нас в гората. Постъпи глупаво, като побягна по пътя.

— Ръката му беше отсечена.

— Черепът му бе разчленен на две.

Въпреки че седмиците минаваха, случилото се, се бе запечатало ясно в съзнанието на всеки. С това бе започнал сегашният им период на ужасно лош късмет. Излезли от селата, те вървяха дълго, за да се присъединят към главната армия на владетеля Гайхо на Вътрешно море, когато се натъкнаха на няколко самураи от друга провинция. Макар и малко, тези самураи бяха свирепи. В кратка схватка десетима от тях бяха убити, а отрядът бе разбит. След като всичките им офицери бяха мъртви, те не знаеха какво да правят. Затова побягнаха. Едва оцеляха, като се хранеха с трева, сякаш бяха елени и зайци. Те бяха селяни, а не ловци все пак. Всяко усилие да организират лов пропадаше печално. После, преди два дни, отчаяни от глад, те атакуваха самурай с женствен външен вид и неговия чуждестранен спътник заради конете им, а Ичиро и Санширо бяха застреляни.

Първият мъж сложи броеница от дървени молитвени топчета на врата си.

— Мислех да ги върна на майка му и да й се извиня, че съм жив, а той е мъртъв.

— Ти не искаш да видиш майка му. Искаш да видиш сестра му. Истинска красавица е.

— Никой от нас няма да вижда ничия майка или сестра, включително собствената си. Ние сме дезертьори, глупаци. Те ще бъдат екзекутирани за нашето престъпление заедно с останалите от нашите семейства или продадени в робство, ако вече не са.

— Благодаря ти. Това наистина звучи успокоително.

— Може би този няма оръжия.

— Той е самурай с два меча. Това е достатъчно неприятно.

— Може би не е. Погледнете. Ранен е.

Дрехите му бяха потъмнели от петна кръв. Засъхнала кръв покриваше лицето и косата му. Докато те го наблюдаваха, той рязко дръпна юздите и изведнъж спря коня си.

— Не, не — заговори самураят. — Не по този път. Прекалено много са.

— Какво ли вижда?

— Нещо, което го няма. Той е загубил много кръв. Мисля, че умира.

— Тогава най-сетне късметът ни проработи. Нека го хванем.

— Чакай. Той идва оттам. Можем да го заловим изненадващо.

— Зад тези кули — рече самураят. — Ще се промъкнем край тях. — Той дръпна коня си да не тръгва по чистата пътека пред него. Поглеждайки страхливо през рамо, той препусна към скалистия склон, където се криеха седемте мъже.

— Вече усещам вкуса му — каза единият мъж, на когото потекоха слюнки.

— Тихо. Мирно. Всички заедно. Сега!

Колан през скута му му пречеше да избяга от мястото, за което беше завързан. Неизвестна сила го притискаше назад. Слухът му се изпълваше от слабо, но постоянно хленчене, като звук на свистящ вятър, само че мъртъв, не жив. Стените се извиваха към ниския таван, малко по-висок от човешки бой. Стаята бе тясна и много дълга. Места като неговите имаше отпред, отзад и отдясно. На всяко едно, което виждаше, имаше по един затворник като него самия. Отляво се забелязваше малък прозорец със заоблени краища. Не искаше да гледа през него, но воля, по-силна от неговата, принуди главата му да се обърне.

Видя огромен град, огрян от светлина. Той падаше бързо надолу или потъваше в ямата на Ада, или отделението, в което се намираше, се издигаше много бързо от земята. Нито едно от двете не беше възможно.

Той все още не беше роб, но скоро щеше да бъде. Съзнанието му се намираше във все по-здравата хватка на демоните.

Виждаше света през кървава мъгла. С меч във всяка ръка той вече не си правеше труда да държи юздите. Нека конят върви накъдето иска. Той ще убива демони, докато може, после ще умре.

Вече не знаеше къде е. Навсякъде имаше камък и стомана. Тук-там — няколко дървета, огради, прораснали като нежелани бурени. В далечината вонящи газове се издигаха във въздуха от гигантски димни тръби. Безрадостни тълпи пълнеха улиците на безкрайния град, съсипани роби на невидими господари. Всеобхватна и сложна система от гладки каменни пътища отиваше в различни посоки. Това обаче не облекчаваше пътуването. Огромно множество метални превозни средства бяха струпани на всяко възможно пространство. Те се движеха мъчително бавно, като в същото време бълваха вредни изпарения от малки тръби отзад на всяко превозно средство. Несъмнено хората вътре умираха от бавна смърт. Слънчевата светлина едва проникваше през сивата мъгла. Дори купчина горящи трупове не би произвела по-гадна воня.

Ала никой друг сякаш не забелязваше. Хората седяха в превозните си средства и вървяха по улицата, вдишвайки отровата непрекъснато. Стояха покорно в редица на платформи, притиснати един в друг и чакаха да бъдат погълнати от метални червеи.