Облак врабчета

Кудо раздели силите си на три групи от по пет души. Те щяха да се движат заедно, разделени, но така че да се виждат. В същото време щяха да са достатъчно отдалечени, че Шигеру да може да стреля само по една група, разкривайки позицията си, а това щеше да позволи на петнайсетте дула да стрелят.

Кудо им обясни:

— Дори да не успеем да го ударим от първия път, ще открием местоположението му. Трите групи ще го разиграят, ще го вкарат в капан и ще го застрелят.

— Да, господарю.

— Който даде фаталния изстрел, ще има честта да отреже главата му и да я предаде на абат Сохаку.

— Благодарим ви, господарю.

Кудо поведе най-изложените на опасност хора, онези, които бяха по нанадолнището на хълмовете, наляво. Надяваше се Шигеру да атакува първо тях. Щеше да е безмерно щастлив да прати куршум между очите на лудия мъж. Тъй като Шигеру винаги правеше неочакваното, беше най-вероятно да нападне центъра, където щеше да бъде изложен на най-концентриран огън. Това означаваше, че ще трябва да ги атакува отзад. Очите на Кудо погледнаха напред. Цялото му внимание бе насочено обаче отзад. По-скоро щеше да почувства, отколкото да види. Шигеру не бе единственият истински самурай в рода.

Кон без ездач се появи откъм дърветата вдясно.

Никой от мъжете не стреля.

Дали конят сам се бе отскубнал и побягнал, или Шигеру го бе пуснал, за да ги разсее? Нямаше значение. Тактиката, ако това беше тактика, не даде резултат. Никой не изпадна в паника. А сега Шигеру беше останал без кон. Така бързината и мобилността му бяха намалени значително. Увереността на Кудо започна да нараства.

Ниското зимно слънце премести плитката си арка към залез, а все още атака не бе осъществена. Шигеру чакаше в тъмнината да намали численото превъзходство на Кудо. Навън на открито, на три групи, те щяха да са лесна плячка. Но само ако продължаваха да следват досегашната си тактика, което Кудо нямаше намерение да прави.

Огледа местността. Несъмнена аксиома във войната беше, че онзи, който избира бойното поле, осигурява ключа към победата. Тук долината се разширяваше. В средата на малка равнина имаше нисък хълм — остров от седем бора се издигаше от снега. Ако те останеха на лагер там през нощта, щяха да си осигурят предимството да виждат ясно във всички посоки. Дори най-слабата светлина от новата луна щеше да изпъква на прясно падналия сняг. Шигеру щеше да бъде лишен от най-важното си умение — да се крие така, че да става невидим. Това бе идеално.

Именно затова пораждаше подозрения. Всичко, което той бе видял, без съмнение бе видял и Шигеру. Трябва да беше капан.

— Приближавайте се предпазливо. Гледайте внимателно в клоните на дърветата. Може да реши да ни нападне отгоре.

Движеха се напред, мускетите бяха в готовност. Когато приближиха подножието на хълма, Кудо изпрати седем души напред, по един за проучване на всяко дърво.

— Няма никой, господарю.

Нещо не беше както трябва. Инстинктите му на боец му го казваха. Той обиколи хълма. Нямаше място, където човек можеше да се скрие, дори човек толкова умел в криенето като Шигеру. Въпреки това изпитваше дълбоко безпокойство.

— Господарю?

Може би, след като е видял колко лесно разгадаеми са възможностите както за засада, така и за отбрана, Шигеру е продължил надолу по долината. Отдолу имаше тесен проход, който бе идеално място сам човек да атакува много противници. Може би ги чакаше там. Може би.

Накрая, след като не намери причина да отлага повече, Кудо каза:

— Ще направим бивак тук. Всяка група ще поеме за известно време дежурство, така че да си осигурим непрекъснато наблюдение.

— Да, господарю.

В подножието на хълма миризмата на борове ставаше още по-силна. Кудо се спря.

— Залегнете!

— Виждате ли го, господарю?

Кудо не го виждаше. Но бе сгрешил и си даде сметка точно навреме. Беше гледал нагоре. Не бе гледал обаче надолу. От боровите дървета падаха в изобилие иглички. Трите малки падини бяха пълни с тях.

Той извади меча си.

— Прикривайте ме.

Отиде до най-близката дупка и започна да ръга яростно меча в одеялото от борови иглички. Нищо. Резултатът от втората и третата дупка бе същият.

Шигеру не бе горе. Не бе и долу. Нямаше къде другаде да бъде. Не бе заложил капана си тук. Беше луд, но също бе интелигентен. И търпелив. Умението да се крие и търпението вървяха ръка за ръка.

— Осигурете конете. Ти. Покатери се на този висок бор. Наблюдавай.

Шигеру можеше да ги причака навсякъде. Вероятно бяха в безопасност за през нощта. Поне така му говореше разумът.

Кудо не можеше да заспи. Отиде отново до трите падини, пълни с борови иглички, и отново ги провери с меча си.

Часовият на дървото се обади:

— Господарю, приближава кон. Не виждам ездач.

Това бе бойният кон на Шигеру. Приближи на известно разстояние, изцвили и отстъпи, сякаш искаше да дойде по-близо, но се страхуваше.

— Иска да се присъедини към нашите коне — предположи часовият.

Колебливостта му беше необяснима. Бойните коне обикновено не вярваха на хора в отсъствието на своите господари.