Облак врабчета

Шигеру спря. Стоеше потънал до пояс в снега. Някакъв звяр пръхтеше зад него. Той се завъртя бързо, мечовете му бяха готови да нанесат удар в очакване на поредната демонична атака. Вместо това той видя коня си на известно разстояние, следвайки пътеката. Шигеру заораваше снега със собственото си тяло. Огледа се наоколо. Беше на половината път нагоре по дефилето. Виждаше снежни навявания, дървета и нищо друго. Бяха ли си отишли виденията? Беше твърде много, за да се надява. Поне така изглеждаше. Чакай.

Нещо висеше от раменете му. Човешка глава. Не, не една. Осем.

— А-а-а!

Той започна яростно да се освобождава от главите, които се показваха от тялото му. Демоничното обладаване го превръщаше в отвратителна пародия на човешкия живот. Единственото спасение бе смъртта. Той изпусна своята катана и обърна лезвието на по-късия уакидзаши към гръдния си кош, а острието насочи право към сърцето.

Последната глава се изтърколи към малката купчина нападали клони, покрити със сняг. Лицето на мъртвеца се обърна към него. Беше Кудо. Шигеру снижи острието. След като бе обезглавил Кудо, той бе завързал главата към седлото. Не помнеше да я е премятал през рамо. Погледна към тялото си. Имаше няколко повърхностни рани, които си бе направил сам. Нищо повече. Не преживяваше никаква метаморфоза. Вдигна една от другите глави за косата. Нямаше възел. Не беше самурай. Изтощено лице, което не познаваше. Дори не помнеше, че го е убил. Другите шест глави също не му говореха почти нищо.

Шигеру погледна към небето. Беше ясносиньо, такова, каквото можеше да се види само през зимата в провинцията, далеч от населените места. Не виждаше чудовищни водни кончета. Не чуваше виенето на демоните. Виденията си бяха отишли окончателно. За първи път изпитваше спонтанно освобождение от толкова страшен епизод. Може би последния път не се е дължало на Генджи. Може би е бил някакъв загадъчен вътрешен механизъм, който периодично те освобождава от мъчението, след като си преживял всеки етап на лудостта достатъчно дълго. Този поврат на виденията беше кратък в сравнение с онези, които го бяха довели до заключването му в манастира Мушиндо. Може би те скоро щяха да спрат съвсем от само себе си.

Шигеру тръгна надолу по хълма, натам, където се търколи главата на Кудо.

В тази купчина сняг имаше нещо странно. Клоните стърчаха от нея прекалено неравно. Някой ги бе сложил там.

Шигеру остави главата. Извади меча си и приближи подозрителната форма. Беше приблизително триъгълна. Възможно бе някой точен стрелец да си е направил скривалище по такъв начин. Но защо тук? Той стоеше надалеч от възможната огнева линия и разравяше снега с върха на меча си. Парче падна вътре и се появи дупка.

Купчината бе куха.

В нея имаше два трупа.

12 Судзуме-но-кумо

Можеш ли да бъдеш като сляп пред картина; глух, когато край теб звучи музика; мъртъв — на пир.

Ако не можеш, тогава захвърли своята катана и своя уакидзаши, своя дълъг близо два метра лък; своите стрели, които завършват с перо от ястреб, своя боен кон, своята ризница и името си. Липсва ти дисциплината да бъдеш самурай. Стани селянин, свещеник или търговец.

Освен това избягвай хубавите жени. Те също са опасни за теб.

Судзуме-но-кумо (1777)

Емили бе подготвила грижливо лъжите, които щеше да изрече. Беше готова да каже на владетеля Генджи, че двамата с Матю вече са сгодени. Това беше обичайно сред американските свещенослужители от тяхната вяра, щеше да каже тя, един да заеме мястото на друг, когато смъртта се намеси. Бракът й със Зефаная щеше да бъде брак на вярата, а не на любовта, същото важеше и за женитбата й с Матю.

Въпреки че изглеждаше съвсем неестествено, тя разчиташе огромните различия в техните култури да направят думите й достоверни. Толкова много японски обичаи бяха неразбираеми за нея, поради което тя смяташе за безопасно да предположи, че обратното също е вярно и следователно би трябвало всичко на пръв поглед лишено от основания да не преминава обичайното равнище на щателно проучване. Матю се бе съгласил да потвърди нейните твърдения. Това й беше достатъчно. В крайна сметка трябваше да създаде още една причина да остане, тъй като той нямаше намерение да се ожени за нея, нито тя имаше желание той да постъпи по този начин. Когато му дойдеше времето, тя знаеше, че просто ще измисли нещо, защото така трябваше. Никога нямаше да се върне в Америка. Никога.