Облак врабчета

Тяхното язвително чувство за хумор е буквално оскърбително. Ако някой говори на самурай не достатъчно любезно, той ще го приеме като смъртна обида, опит на онзи, който му говори, да му се подиграе. От високомерие произлиза раздор, а мъдростта е с ония, които се съветват.33

Амин, каза Емили.

По нашия пример ние ще ги учим на смиреност и така ще ги водим към изкупление.

Да, Зефаная.

Владетелят Генджи продължи:

— Тогава, когато английският език започне да се използва по-широко в Япония, бих ли могъл да съм уверен, че говоря прилично.

— Да, без каквото и да било съмнение.

— Благодаря, Емили.

— Моля, владетелю Генджи. Мога ли да ви поправя?

— Моля.

— Казахте „когато“ английският език започне да се използва в Япония. „Когато“, използвано в това изречение, предполага неизбежност. По-добрият избор в този случай би било „ако“.

— Исках да предположа неизбежност — настоя той. — Дядо ми го предсказа.

— Така ли? Простете ми, че ще го кажа така, господарю мой, но това ми изглежда доста невероятно. Защо мнозина от вашия народ ще започнат да учат нашия език?

— Той не каза защо. Може да не е предсказал причината, а само резултата.

Емили беше сигурна, че той използва правилната дума.

— Да предсказваш означава да знаеш предварително.

— Да.

— Може би не е знаел събитията, преди да се случат.

— Знаел ги е.

Отговорът му я смрази. Той претендираше, че дядо му е имал силата, давана само на богоизбрани. Това беше богохулство. Тя се опита да го освободи от този ужасен грях.

— Владетелю Генджи, само Исус Христос и Пророците от Стария завет знаят какво предстои. Наш дълг е да положим усилия да разберем думите им. Нови пророчества не се случват. Християните не могат да повярват подобно нещо.

— Това не е въпрос на вяра. Ако ставаше дума за мен, бих предпочел да не вярвам. Животът не би бил толкова труден.

— Понякога хората отгатват и съвпадението превръща отгатнатото в пророчество. Но това е само на пръв поглед. По Божията милост само Пророците предсказват бъдещето.

— Не бих го нарекъл милост. По-скоро фамилно проклятие. Носим го, защото нямаме избор. Това е всичко.

Емили не каза нищо повече. Какво би могла да каже? Той говореше, все едно вярваше, че той самият има дарбата. Ако постоянстваше с подобно мислене, не само щеше да бъде прокълнат за богохулство, но беше застрашен и от лудост. Неговите халюцинации щяха да го накарат да вижда несъществуващи предзнаменования и знаци, а действията му щяха да се определят от тези подвеждащи измислици на въображението. Трябваше да бъде търпелив. И старателен. Вековните халюцинации нямаше да изчезнат нито за ден, нито за седмица, нито за месец.

Топло излъчване на праведност изпълни гърдите й. Имаше защо Христос да я изпрати на това място и по такова време. Сега причината й бе ясна. Тя даде безмълвен обет пред Него. Щеше да спаси душата на владетеля Генджи дори да й струваше живота. Нека Господ покаже божествената си милост и безкрайното си всеопрощение на тях двамата.

Известно време пътуваха мълчаливо.

Когато сянката на планината напълно покри долината, владетелят Генджи каза:

— Докато се стъмни, няма да стигнем хижата по обичайния маршрут. Нека вървим натам. По-скоро ще трябва да водим конете си, отколкото да ги яздим. Мислиш ли, че ще се справиш? Разстоянието е значително по-малко.

— Да, ще се справя.

Те се отклониха от потока и тръгнаха право нагоре по стръмния хълм. Близо до върха излязоха на малка, открита поляна. Пейзажът извика спомени в паметта й. Приличаше много на подобна поляна в Ябълковата долина. Дори снегът я бе покрил по същия начин. Съвпадение ли беше, че видя пейзаж, който толкова й напомняше отдавнашното минало? Или копнежът й по старото време бе премоделирал чуждия пейзаж във форми и сенки, които й бяха толкова познати?

— Идеално е за снежни ангели. — Тя не възнамеряваше да говори. Думите просто се изплъзнаха от устата й.

— Какви са снежните ангели?

— Никога ли не сте правили?

— Аз не.

— Мога ли да ви покажа? Ще отнеме само минута.

— Моля.

Емили седна на снега толкова по дамски, колкото бе възможно при тези условия. Отпусна се назад и протегна ръцете и краката си колкото бе възможно, като в същото време внимаваше подгъвът на полата й да не се вдигне над глезените на ботушите й. После енергично размаха крайниците си в снега. Започна да се кикоти, като си представи колко глупаво изглежда. Когато свърши, тя се изправи, като внимаваше да не развали формите, които бе направила в снега.

— Видяхте ли?

— Може би за да го видиш, първо трябва да си представиш образа на ангела.

Емили не можа да скрие разочарованието си. Наистина бе направила идеален снежен ангел.

— Може би.

— Емили?

— Да?

— Мога ли да попитам на колко години си?

— Ще направя седемнайсет следващия месец.

— А-ха — рече той, сякаш това обясняваше нещо.

Каза го така, както правеха възрастните, когато гледаха да прогонят някое дете. Тя позволи раздразнението й да вземе връх.

— А вашата възраст? — В други обстоятелства никога не би била толкова груба.

Владетелят Генджи не получи възможност да отговори.