Облак врабчета

Тя реши, че кобилата е тръгнала надолу. Това означаваше, че подслонът е някъде над мястото, където се намираше в момента. Не трябваше да е много далеч. Тя бе вървяла много бавно. Внимателно пристъпи в надебеляващата снежна покривка, после още веднъж и още веднъж. Следваше краката си нагоре по планинския терен. На четвъртата стъпка кракът й пропадна в снега, без да намери твърда опора. Тя падна право надолу. Инерцията я хвърли по наклона на хълма с главата надолу. Не спря, докато не се удари в нещо твърдо.

Бяха клоните на подслона.

Беше тръгнала в грешна посока. Ако не беше паднала в оврага, можеше да броди в бурята, докато студът не я изпратеше във вечното й жилище. Нова снежна покривка бе закръглила неравностите на подслона. Сега съвсем приличаше на ескимоската ледена къща, която й бе нарисувала майка й. Емили издълба снега и влезе вътре.

Генджи едва дишаше. Гърдите му се повдигаха почти незабележимо, пулсът му бе неравен. Кожата му бе студена и посиняла. Без топлина той можеше да умре след минути. Тя нямаше одеяла, с които да го завие. Не знаеше как да направи огън. Майка й бе казала, че индианците го постигат, като търкат една в друга две пръчки. Тя не беше сигурна, че е толкова просто. Не, единствената топлина, която можеше да предложи, бе топлината на собственото й тяло.

Кое бе по-голям грях? Да лежи с мъж, който не й е съпруг, или да седи безучастно, докато той умре? Първата от десетте божи заповеди бе да не убива. Несъмнено това бе по-важно. А и тя нямаше да легне с него в строго библейския смисъл. Това бе опит да го спаси, а не акт на блудство, съблазняване, похот или прелюбодеяние.

Емили легна отляво на Генджи, далеч от раната му в гръдния кош. Палтото й го покриваше, а тя самата бе съвсем облечена. Тя изобщо не бе „легнала“ с него. Но не правеше и кой знае какво добро. Топлината от тялото й се губеше в дрехите между тях.

Тя затвори очи и започна да реди молитва. Помоли Господ да се вгледа в сърцето й и да види чистотата на мотивите й. Помоли го да й прости, ако преценката й не е вярна. Ако Той може да спаси само един живот, нека това е животът на Генджи, тъй като тя бе кръстена, а той — не.

Бързо свали дрехите си, всичко, с изключение на долното си бельо. После махна и неговите без превръзката на слабините. Внимаваше да не забележи нищо, което не бива да види. Използва изцапаната му с кръв роба като чаршаф над постелката от борови иглички, а палтото си като матрак върху нея, после положи там Генджи. Покри тялото му със своето колкото е възможно по-добре, но внимаваше да не му тежи. Кървенето бе спряло, но от натиска раните можеха да се отворят наново. Използва останалите дрехи, за да направи плътен пашкул около двамата.

Кожата на Генджи бе лишена от топлина и мекота. Той дори не трепереше вече. Да го прегърнеш бе все едно да прегърнеш леден блок. Вместо тя да го стопли, изглеждаше сякаш той ще замрази нея. Но топлината от вътрешността на тялото й, притиснато толкова силно към неговото, беше по-силна от студа.

Една капка пот се появи на горната му устна.

Дишането му стана по-дълбоко.

Тя заспа с усмивка на устните си.

Генджи се събуди сляп, треперещ, болка разкъсваше тялото му. Така беше завързан, че едва можеше да помръдне. Някой го натискаше и го държеше прилепнал за земята.

— Е-е-е-й!

Той започна да блъска, извъртя се и смени положението си с това на нападателя си. Сега той бе отгоре.

— Къде сме? — Той бе затворник. Знаеше само това. Но чий?

Отговорът дойде със странен глас, който говореше преправени думи без смисъл. Гласът бе женски. Беше го чувал преди. Беше сън. Или видение.

— Госпожа Шидзука? — И тя ли беше тук, също затворничка?

Тя заговори отново. Той пак не разбра нищо. Тя се опита да се освободи от ръцете му. Той я хвана още по-здраво за китките и тя незабавно престана да се бори. Гласът й звучеше успокоително. Тя му обясняваше нещо.

— Не разбирам какво казваш — отговори Генджи.

Госпожа Шидзука, ако това бе тя, продължаваше да мърмори на неразгадаемия си език.

Защо беше сляп? Да не би очите му да бяха избодени? Или беше попаднал в затвор, заключен под земята, далече от слънцето? Тази жена, да не би да беше инструмент на мъчителите му? Каваками. Лепкавото око на шогуна. Той би постъпил така. Би използвал жена. Помисли си за Хейко. Жената под него не бе Хейко. Тя ли беше? Не. Той би познал Хейко. Нали?

— Хейко?

Познатият глас заговори отново, този път по-развълнуван и точно толкова неразбираем. С изключение на две думи. „Генджи“ и „Хейко“. Която и да беше тя, познаваше го. Гласът й му бе познат, но не и тялото й. Беше по-голямо, отколкото на Хейко. Или поне така изглеждаше. Не беше сигурен в нищо.

Той изпадаше в безсъзнание и пак идваше на себе си. Всеки път, когато се събуждаше, виждаше малко по-добре. Стените светеха и излъчваха светлина. Вместо коса от главата на жената излизаха златни нишки. Очите й бяха синя бездна като небето. Нещо проблясваше на врата й. Нещо, което бе виждал преди в друго видение.

Младият мъж забива меча дълбоко в тялото на Генджи…

Той чувства как кръвта излиза на тласъци от гръдния кош…