Облак врабчета

Изключително красива жена казва:

— Ти винаги ще бъдеш моят Блестящ принц.

Красотата й не е напълно японска. Той не я познава, но лицето й поражда копнеж в сърцето му. Той я познава. Или ще я познава. Това е госпожа Шидзука.

Усмихвайки се през сълзи, тя му говори:

— Завърших превода тази сутрин. Чудя си дали да използваме японското име, или да преведем заглавието на английски. Какво мислиш?

— Английски — отвръща Генджи, като иска да попита какво е превела.

Госпожа Шидзука го разбира неправилно.

— Добре тогава, английски… Тя ще се гордее много с нас.

Кой ще се гордее? Няма глас, за да попита. Нещо проблясва на дългата й гладка шия.

Същото виждаше сега на шията на тази жена.

Малък сребърен медальон, не по-голям от палеца му, на който е издълбан кръст, увенчан със стилизирано цвете, може би лилия.

— Господарю Генджи?

Отново бе изпаднал в безсъзнание.

Тя нежно пъхна ръката му под завивката и затвори пашкула. Щеше да му е толкова топло върху нея, колкото и отдолу. На едната й гърда се процеди кръв от раната му в гръдния кош. Превръзката на гърба му също бе мокра. Движенията му бяха отворили отново раните. Ако се опиташе да го премести, той можеше да се събуди и да поднови борбата си срещу призраците от делириума и така да се самонарани.

Новото им положение обаче беше донякъде неудобно и смущаващо. Докато спеше, нямаше проблем. Ала когато се събудеше в това трескаво състояние, тя се озоваваше в много притеснителна ситуация. За нея нямаше никакво резонно основание. Нито тя, нито той правеха нещо осъдително, намеренията им не бяха греховни, както изглеждаха. Ала фактът, че сега той бе върху нея, бе, разбира се, осъдителен. Той създаваше впечатлението, че правят нещо лошо, макар че нямаше кой да ги види и следователно никой не можеше да си извади грешни умозаключения.

Преместването му криеше много голям риск. По-добре на пръв поглед всичко да изглеждаше не както трябва, отколкото наистина да е така, защото със сигурност бе по-лошо, ако му позволи да се самонарани.

Приспиваше й се все повече, докато зората озаряваше натрупания около тях сняг. Скоро и тя бе заспала.

Снегът не спря да вали цял ден.

— Още един час и щяха да са мъртви — обясняваше Шигеру. — Тя е направила отвор в подслона, но снегът го е закрил. Задушавали са се бавно.

Хиде погледна към огъня, където спяха владетелят Генджи и Емили. Той бе превързал раните на господаря и бе нахранил и двамата. Щяха да оцелеят.

Шигеру показа на Хиде револвера трийсет и втори калибър.

— Изразходвани са четири куршума и има още два. Мисля, че се е била с нападателите на Генджи. Кой знае? Там, под снега, може да има трупове. — Не каза нищо как ги бе намерил — Генджи и жената полуголи, завити заедно в дрехите си. Той не знаеше дали жената е стреляла и е спасила по този начин Генджи. Знаеше, че го е спасила с тялото си. При раните, които имаше, и загубата на кръв, без нея той би умрял от замръзване.

— Господарю Шигеру — очите на Хиде се бяха разширили от удивление. — Разбирате ли какво се случи?

— Да. Пророчеството се сбъдна. Чужденец, срещнат през Новата година, спаси живота на владетеля Генджи.

IV Мостът на живота и смъртта

13 Ябълковата долина

Мъдреците казват, че щастието и тъгата вървят ръка за ръка. Да не би да е така, понеже, когато намерим щастието, неизменно срещаме и тъгата?

Судзуме-но-кумо (1861)

— Не съм никакъв самурай в края на краищата — говореше Генджи. Той се намираше в главната спалня на великия владетел в замъка „Облак врабчета“. Все още не я усещаше като своя стая. Присъствието на дядо му продължаваше да се чувства много силно тук.

— Как можете да говорите така, господарю мой? — възпротиви се Сайки. — Вие сте оцелели при най-опасни обстоятелства. Ето това се очаква от самурая.

Сайки и Хиде коленичиха до леглото. Генджи лежеше на лявата си страна, докато доктор Одзава обработваше раните му.

— Ти си пътувал в буря в океана, бил си атакуван от китове и си бил пленник на изменници — настояваше Генджи. — Ето това бих нарекъл най-опасни обстоятелства.

Генджи потръпна, когато засъхнала кръв се отдели заедно със старите му дрехи. И двамата самураи въздъхнаха шумно и се наведоха напред, сякаш да му предложат помощта си.

— Съжалявам, господарю мой — рече доктор Одзава. — Бях непохватен.

Генджи махна небрежно с ръка на извинението.

— Бях хванат абсолютно неподготвен от парцалива банда гладни дезертьори, бях защитен от Емили и спасен от чичо ми. Не бих казал, че това е историята, която бих искал да разкажа на празника за следващия ми рожден ден.

— Вие сте страдали от тежки рани, които биха убили по-слаб мъж — убеждаваше го Сайки. — Вашият боен дух ви е поддържал жив. Кое е по-важно за самурая от бойния дух?

— Малко елементарна предпазливост може би.