Облак врабчета

— Тя е изключително нежна натура. — Хейко подбираше думите си изключително внимателно. — Освен това, тъй като е чужденка, не разбира делата на кармата. Присъствието на децата особено ще й причини голяма тъга. Страхувам се, че тя няма да може да продължи разходката с нашия господар.

— И какво предлагате да направя?

— Да махнете главите.

— Не виждам как ще стане това. Традиция е от незапомнени времена съдбата на изменниците да се показва на главната порта на замъка и те да бъдат държани там, докато плътта от черепите не окапе и животните, които ядат мърша, не ги почистят.

— Традиция, достойна да бъде запазена завинаги — рече дипломатично Хейко. — Не е ли възможно да помислите да промените нещата малко, поне засега? Не може ли тази демонстрация да бъде преместена временно пред резиденцията на господаря Кудо?

— Изменникът не е господар и повече няма име.

— Извинете ме — Хейко се поклони. — Исках да кажа бившата резиденция на изменника.

— Тъкмо отивах натам да я изгоря до основи.

Хейко пребледня.

— Нима със слугите вътре?

Шигеру се засмя мрачно.

— Това беше намерението ми. Нашият господар, който е изключително жалостив и невероятно снизходителен, ми нареди вместо това те да бъдат продадени в робство.

Хейко си пое дъх с облекчение.

— Тогава мога ли да направя едно предложение?

— Аз бях под впечатлението, че правите това през цялото време.

— Само с вашето разрешение, господарю Шигеру. Мога ли да предложа да изгорите резиденцията, както планирахте, а после да разположите тези останки сред руините. Няма ли това да е ефектна възможност?

Шигеру си представи как ще изглежда. Петдесет и девет глави, набучени на копия, които се подават от димящите разрушения на изменника.

— Много добре, госпожа Хейко. Ще бъде направено.

— Благодаря ви, господарю Шигеру.

Тя не остана при него, за да проследи как ще изпълни задачата.

Когато излязоха от замъка, Генджи, Емили и Хиде срещнаха Старк и Таро, които се прибираха.

— Никога ли не свършваш куршумите си, Матю? — Емили седеше настрани на коня, вместо на седлото. Генджи я бе уговарял да облече панталон като неговия — с широки крачоли, наречен „хакама“. Той бил, твърдеше владетелят, подходящ за дами. Тя си спомни съвета на Зефаная да следва японските обичаи, доколкото те не нарушават диктата на християнския морал. Хакама изглеждаше достатъчно добродетелен. Панталонът беше достатъчно свободен, той приличаше повече на пола, отколкото на панталон според западните разбирания.

— Направих форма за отливане на нови куршуми — отвърна Старк, — а нашите домакини имат барут в изобилие. — Той показа празни гилзи в ръката си. — Тези мога да ги използвам няколко пъти.

— Надявам се, че ще бъдеш преди всичко християнски воин — рече Емили — и ще се бориш само за справедливи каузи.

— Моята мисия е справедлива — отговори Старк. — Това е сигурно.

Таро попита Хиде:

— Къде отивате?

— Недалеч. Ако си свободен, ела с нас.

— Ще го направя. Господин Старк ще се срещне с госпожа Хейко. Тя е по-добър придружител за него, тъй като говори неговия език.

Хиде и Таро яздиха известно време зад владетеля и дамата. В тяхната собствена провинция, толкова близо до замъка нападението бе почти невъзможно. Въпреки това Хиде наблюдаваше всичко наоколо с изострено внимание.

— Как стреля?

— Невероятно — възкликна Таро. — Никога не съм си представял, че е възможно подобно нещо. Той вади и стреля с оръжието си по-бързо, отколкото всеки майстор на яйдо е в състояние да извади меча си. Струва ми се дори по-бързо от Шигеру.

— И аз ти казах така.

— Да, каза ми. Мислех, че се шегуваш. Сега знам, че не си се шегувал. Също така е точен. От двайсет крачки поразява целта си от първи път девет пъти от десет, а с втория изстрел е съвсем безпогрешен. Чудя се защо тренира толкова усилено. В Япония няма никой, срещу когото да изпробва уменията си.

— Той е боец като нас — каза Хиде, — а войната наближава. Това е достатъчно основание.

Емили гледаше Генджи отблизо. Ако покажеше някакъв признак на напрежение, тя щеше да настоява да се върнат. Засега той изглеждаше добре. Самият факт, че си беше вкъщи, несъмнено му помагаше. Климатът в неговата провинция беше много по-мек, отколкото в Йедо. Там зимата бе съвсем истинска, в цялата й сила. Тук бе по-скоро като ранна пролет.

— Винаги ли зимите тук са толкова меки?

— Рядко е по-студено — обясни й Генджи, — затова нямаме нужда от ескимоски умения.

— Господарю мой, моля ви.

— Може би нашето население щеше да е по-голямо, ако валеше повече сняг.

Емили се загледа настрани, лицето й стана горещо от притеснение. Беше сигурна, че бе червена като ябълка, готова за бране.

Генджи се разсмя.

— Съжалявам, Емили. Поддадох се на изкушението.

— Обещахте никога да не споменавате за това.

— Обещах да не го споменавам пред други хора. Не съм казал нищо, което да напомня за теб.

— Господарю Генджи, това е много неджентълменско от ваша страна.

— Неджентълменско?

— Джентълмен е човек с добър характер и високи принципи. — Тя го погледна толкова строго, колкото бе способна. — Вашето сегашно поведение не издава добър характер и високи принципи.