Облак врабчета

— Непростим пропуск. Моля да приемеш най-дълбоките ми извинения.

— Бих ги приела, ако не се усмихвахте и не се забавлявахте толкова очевидно.

— Ти също се усмихваш.

— Това е гримаса, не е усмивка.

— Гримаса.

Тя се отказа да обяснява.

Продължиха да яздят мълчаливо. Всеки път, когато тя го погледнеше крадешком, виждаше на устните му лека усмивка. Искаше да се разстрои от неговите думи, но някак си не успяваше. В същото време бе погрешно да се прави, че нищо не е казано. Жестовете му бяха неуместни, като се имаха предвид отношенията им. Тя беше мисионерка, а той бе господарят, който подпомагаше тяхната мисия. Не се бе случило нищо, което да промени това.

Тя спря и погледна назад към „Облак врабчета“. Когато го видя за пръв път, тревогата й бе болезнено силна. Това ли беше замък? Тогава къде бяха високите стени и каменните кули, парапетите и защитните валове, зъберите и амбразурите, подемният мост и ровът? Камък бе използван единствено в основите, лошо уплътнен и неиззидан, а върху него се крепяха сложни пагоди от дърво, мазилка и кирпич. Замъците бяха обиталища на рицарите като Уилфред Айвънхоу. Тя не можеше да си го представи бляскав в своята броня и шлем, с щит и пика в ръка, на бойния си кон да излиза от подобно място. Както красотата, така и замъците в Япония бяха различни. Точно колкото една разлика можеше да бъде истинска благословия, така друга беше огромно разочарование.

Колко много се бяха променили възприятията й за две кратки седмици. „Облак врабчета“ сега изглеждаше толкова изящен в очите й, седемте му етажа сякаш се носеха над острата скала в морето. Каменната му основа преминаваше нагоре в елегантна вдлъбната парабола, която поддържаше стени от мазилка, бели като летни облаци. Най-отгоре на стените бяха арките и извивките на покривите, покрити със сиви кирпичени плочи. Оттам, където стоеше тя на кобилата си, на около две мили от замъка, тя можеше почти без усилие да види плочите, които приличаха на орляци врабчета, които се готвеха да излетят. В тази гледка имаше ефирна елегантност, която правеше тежките каменни структури от предишните й спомени да изглеждат, за разлика от тях, жалостно приковани към земята.

Генджи се обърна към Емили:

— Много ли си ядосана, Емили?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не. Само си мисля, че не е много подходящо да се шегуваме с някои неща.

Стигнаха до място, откъдето нагоре теренът ставаше леко стръмен. Преди да поемат по него, й се стори, че улавя позната миризма. Тя бързо изключи възможността това да е трик на потиснатата й носталгия. След миг погледна към малката долина и усети главозамайване, както бе на седлото. Въздухът, който дишаше, изведнъж й се стори разреден, сякаш се бе качила на голяма височина.

— Ябълкова градина. — Гласът й не бе по-силен от шепот.

Не беше голяма, може би стотина дървета. Когато слязоха сред тях и те я заобиколиха, бе обзета от чувството, че могат да са и десет хиляди. Изпъна се на стремената, протегна се нагоре и откъсна един яркочервен плод.

— Много наподобяват ябълките, които отглеждахме в нашата ферма — рече Емили.

— Може би са същите — отговори Генджи. — Ябълките от Америка ли произхождат?

— Не, пренесени са от европейски заселници. Човек на име Джони Епълсийд целия си живот ги е засаждал навсякъде в страната. Или поне така са ми казали. Може да е приказка, а не истинска история.

— Често между двете има много малка разлика — каза Генджи. Той се протегна, за да хване един клон, пое с мъка въздух и пусна ръцете си надолу. Раните му осуетиха усилието му. — Обичах да се катеря по тези клони и да водя въображаеми разговори. Моите събеседници винаги бяха много мъдри.

— Аз също обичах да се катеря — отвърна Емили — и да играя с двамата си братя.

— Въображаеми братя?

— Истински. Том и Уолт.

— И те ли са мисионери?

— Не. Те починаха като деца.

— А родителите ти?

— Те също починаха.

— Значи и двамата сме сираци. — Той погледна към клоните нагоре. — Предполагам, че вече не можеш да се катериш.

— Моля?

— Дърветата. Можеш ли още да се катериш по тях? Ако нараняванията ми позволяваха, щях да стигна с лекота до върха.

— И аз мога — рече Емили.

— Разбира се.

— Май се съмнявате, господарю Генджи.

— Е, ти не приличаш на човек, който се катери по дървета.

— Това ми звучи като предизвикателство. — Тя, Том и Уолт си разменяха предизвикателства непрекъснато. Последния път, когато се бе покатерила на дърво и бе предизвикана, тя скочи от един клон на друг. Клонът, на който скочи, се счупи. Тя се хвана силно и полетя заедно с него към земята, като едва избегна по-сериозно нараняване.

Съжалявам, че счупих клона, татко.

По-добре клонът да се счупи, отколкото да ти се случи нещо на теб.

Да, татко.

Ти си много красива, Емили. Няма да бъдеш толкова красива със счупен крак или гръбнак.

Да, татко.

Той не пропускаше да й каже колко е красива. Когато й го казваше, тя се чувстваше прекрасно. Колко различна й се струваше тази дума сега.