Облак врабчета

— Виденията невинаги са съвършени. Въпреки че животът е предопределен, точното му развитие зависи от това, което правим. Кармата от миналото го предопределя. От настоящата карма зависи конкретното му развитие.

— Карма?

— Може би вашата дума е съдба, но животът постоянно променя съдбата.

— Съдбата си е съдба — настоя Старк. — Тя не се променя. Не я виждаме, докато не навлезем в нея. Или тя не влезе в нас.

Понякога, когато Старк се намираше в района на Ел Пасо, той се отбиваше в заведението на Мануал Круз, където според собственика му бяха дузината най-добри курви в Тексас. Старк всъщност никога не бе преброил повече от осем наведнъж по едно и също време. Доколкото той можеше да каже, никоя не бе по-добра от курвите на другите места в града, да не говорим за щата.

— Поетична волност — твърдеше Круз. — Повдига настроението на мъжа. Прави го оптимист. Добре е за него. Добре е и за бизнеса.

— Какво означава „поетична волност“?

— Ти, момче, за какво идваш тук — да навлезеш в сложностите на езика или да те обслужат?

— Дошъл съм да чукам курва — отвърна Старк, — а не за друго.

— Педантичен мозък, това ли си ти? — попита Етан. Етан беше осиновен от Круз. Носеше оръжието си ниско на хълбока, подобно на Старк, и раменете му бяха отпуснати по същия начин. Един ден Етан щеше да разбере, че това е Матю Старк, стрелецът с прочута репутация, и да го предизвика. Или щеше да разбере, че двамата със Старк се занимават с едно и също и да му предложи партньорство. Едното или другото, някой ден.

Круз се засмя.

— Продължавай. Огледай внимателно и направи най-добрия избор.

Старк не стана постоянен посетител на заведението на Круз заради високото качество на неговата търговия. Той ходеше там, защото беше в самия край на града. А от градовете го стягаха в гърдите и гърлото. Вече не ходеше в тях, ако не се налагаше.

Ако мястото бе онова, което правеше заведението препоръчително, то в същото време го държеше и настрана. Не можеше да понася противната миризма на свинарника в съседство. В това отношение той беше от малцинството. Круз винаги имаше повече работа, когато вятърът духаше към бара, отколкото встрани от него. Това беше идеално, що се отнасяше до Старк. Единственото нещо в публичния дом, което той мразеше повече от вонята на свине, беше тълпата настървени за жени пияници. Когато влизаше в Ел Пасо, винаги проверяваше посоката на вятъра и така не му се налагаше да се разправя с тях.

Той не беше сантиментален. Нямаше любима проститутка. Беше двайсетгодишен, а бе убил с огнестрелно оръжие повече мъже, отколкото Джими Соу Фаст, и не знаеше дали ще доживее до двайсет и първата си годишнина. От повече от година не го бе преследвал никой, но той не беше толкова глупав да си мисли, че това означава, че повече никой няма да го преследва. Даваше четири монети на Круз и отвеждаше най-близкостоящата от „най-добрите в околността“ горе.

Сега, при второто му посещение, от последния път, когато бе ходил при Круз, се случи Мери Ан.

Не беше нищо специално, освен че беше по-възрастна от останалите, с които беше спал. Беше и по-любезна, а когато той изригна върху бедрото й, преди да е проникнал в нея, тя го приласка и го притисна, каза му да си почине малко, че всичко е наред, че може да опитат още веднъж, без да дава на Круз други четири монети. Той се оправда, че винаги му е трудно да се удържи първия път, защото рядко е с жена. Тя му направи знак да замълчи и го остави в прегръдките си, докато той отново стане готов.

Когато свърши, изглежда, бе заспал, защото следващият му спомен бе как се буди. Слаба лампа осветяваше масата. Мери Ан спеше до него. Вятърът духаше от „грешната“ посока, търговията не вървеше. Тя не бързаше да слиза долу и да седи на твърд стол в празния бар.

На него му се пикаеше. Обърна се, за да слезе от леглото, и видя две малки момиченца, които го гледаха. Стояха прави до леглото. По-малката — едва ли беше повече от четири-петгодишна, смучеше палеца си. Другата, с около две години по-голяма, бе я прегърнала покровителствено през рамо. Веднага позна, че са сестри, защото си приличаха. Знаеше също и чии дъщери са. Когато си легна с Мери Ан, от другата страна на стаята бе разпънат чаршаф, който висеше на прът. Сега той бе свален и той видя малкото легло на срещуположния край.

— Здравейте — поздрави ги Старк. Как щеше да разговаря с тях, след като трябваше да се обърне, за да обуе панталона си.

— Не знаехме, че има някой — обади се по-голямото момиче. — Беше тихо.

— Ще си тръгна, щом се облека — рече Старк.

По-малкото момиче взе панталона му от стола и му го донесе.

— Благодаря.

— Моля — отвърна по-голямата.

Той погледна отново Мери Ан, защото реши, че гласовете им ще я събудят. Нищо подобно. Тя спеше дълбоко.

— Спяхме — продължи по-голямата, — но Луиз се събуди от жажда и аз станах с нея да й сипя вода.

— Ти си добро момиче — похвали я Старк, — след като се грижиш така за малката си сестричка.

— Дори когато не спим — обясни по-голямата, — никой не разбира, че сме там. Тихи сме като църковни мишки, за да може мама да си върши работата.