Облак врабчета

— Мислех за мястото, през което минах преди две лета, на север от Ашвил, и разбрах къде ще построя къщичката. Когато мислех за къщичката, те видях вътре да готвиш задушено говеждо от добитъка, който сами сме отгледали, а отвън беше Беки, която се грижеше за Луиз под сянката на дърветата в малката горичка, а когато ожадняха, си взеха чиста вода от нашия кладенец. — Старк се протегна и взе ръката на Мери Ан в своята. Все още усмихната, но тъжна, тя започна да измъква дланта си. Той отбеляза: — Не виждам, нито чувам, нито помирисвам миризмата на нито едно проклето прасе.

Тя престана да се опитва да измъква ръката си. След това го погледна в очите продължително, а после нежно се отпусна в прегръдката му.

На следващата сутрин Мери Ан каза:

— Етан е много бърз с неговото оръжие. Когато се върне, ще тръгне след нас, дори Круз да ме пусне, което той няма да направи.

— Круз ще те пусне — сигурен бе Старк, — а Етан няма да знае къде да те търси.

— Има един огромен дивак от Тихия океан, който язди заедно с него и умее да проследява като индианец.

— Ако ни намерят — рече Старк, — много скоро ще им се иска да не са ни откривали.

— О? И защо? Имаш много приятели в Тексас, така ли?

— Чувала ли си за Матю Старк?

— Кой не е? — Тя го погледна замислено. — Сега си спомних. Хората казват, че той е този, който надминал Джими Соу Фаст по бързина, а не ти. Нищо чудно, че твоята история ми звучи толкова познато.

— Аз съм Матю Старк.

Мери Ан знаеше, че Матю Старк е най-бързият стрелец в Западен Тексас, зъл гигант с белег на лицето, който биел проститутките до смърт, докато бил с тях в леглото. Тя започна да се смее, защото това сладко, красиво момче или лъжеше, или бе лудо. После смехът й премина в плач, защото тя и дъщерите й нямаше да отидат никъде, не и с такъв лъжец или лунатик, както предпочитате. На Старк му трябваше близо час, за да я убеди, че преди известно време той и репутацията му са тръгнали по различни пътища. Мислеше, че като й каже кой е, това ще я накара да се чувства в по-голяма безопасност и тя ще престане да се тревожи за Етан. Вместо това той едва не я изгуби.

Той изчака, докато Мери Ан, Беки и Луиз приключиха с опаковането на оскъдните си вещи във вехт куфар, превързан с дълго въже, за да не се разтвори. После провери двата си пистолета и слезе долу.

— Е, по дяволите, не изглеждаш много отпочинал — рече Круз — за човек, прекарал цялата нощ в леглото.

— Трябва да поговорим по работа. — Старк седна на масата за карти срещу Круз. Сводникът седеше точно там, където бе прекарал цялата нощ, само че ядеше свинска пържола, вместо да играе покер, и беше сам, вместо с три прасенца.

— Вятърът все още духа от същата посока. Цената все още е десет долара на нощ.

— За нея няма да има повече нощи — отсече Старк. — Тя напуска.

— Сигурно ще стане — отговори Круз, — ако имаш петстотин долара. Това ми дължи. Плати ги и прави с нея каквото искаш. Знаеш ли, тя ще се върне, щом извадиш главата от задника си и се събудиш.

Старк имаше повече от петстотин долара. Но тези пари му трябваха, за да купи ранчо в хълмистата местност.

— Ще ти дам сто.

Той видя как Круз отмества поглед и забеляза бармана да заобикаля бара с пушка двуцевка. Хвърли се наляво към Круз, а изстрелът превърна масата в купчина трески. Първият му куршум мина през дясното рамо на бармана, вторият — през дясното бедро на мъжа. Барманът пусна двуцевката и падна на двора, притискайки с все още здравата си ръка кървящите си рани. Когато погледна обратно към Круз, той видя насочен към него едрокалибрен пистолет. Старк го застреля в лицето. Големият куршум четирийсет и четвърти калибър отдели част на черепа на Круз, там, където той се разполовяваше от стария удар с брадва.

Някои хора не знаеха кога да спрат. Старк знаеше. Той никога повече не обра друга банка, нито отиде при друга проститутка. Мислеше си също, че няма да убие и друг човек и може би щеше да е прав и за това, ако зависеше от него.

През цялото време, докато правеше признанието си, Хейко държеше ръцете си на рогозката пред себе си, привела ниско глава. Нямаше смелостта да погледне Генджи в лицето. Какво ли си мислеше за нея, за тази дяволска двулична жена, която твърдеше, че го обича, въпреки че чакаше заповед да го убие? Тишината след последните й думи на разкаяние бе непоносима. Единствено гордостта й не й позволяваше да се разплаче. Щеше да бъде твърде безсрамно да разчита на мъжкото му съчувствие. Не позволи да падне и една сълза. Щеше да я убие или, каквато нежна душа беше, само да я изхвърли. Независимо от решението му, това бе последният й ден на земята. Не можеше да живее без него. Ако излезеше жива от замъка, тя знаеше точно какво да направи.

Щеше да отиде на нос Мурото.