Облак врабчета

Преди шестстотин години първият господар на Акаока, предшественикът на Генджи, Хиронобу, бе спечелил битка в тамошните гори и бе установил суверенитета си. Сега там имаше малък будистки храм, който принадлежеше на една неизвестна дзенбудистка секта, на върха на отвесните скали, струпани при морето. Деветстотин деветдесет и девет стъпала се изкачваха от скалистия бряг до храма. Щеше да спира на всяко едно, за да потвърди вечната си любов към Генджи. Щеше да моли Аматерасу-о-миками, богинята на Слънцето, да го къпе с божествената си светлина през целия му дълъг и плодотворен живот. Щеше да моли Канон, Състрадателния, да види искреността в сърцето й и да я обвърже наново с него в Сухавати, Чистата земя, където нямаше страдания.

Когато стигнеше върха, щеше да благодари на боговете и будите за това, че са я дарили с деветнайсет години живот, на отдавна напусналите този свят родители, че са й дали живот, на Кума, че я защитаваше и я бе отгледал, и на Генджи — за любовта, която не заслужаваше. Тогава щеше да пристъпи през ръба, към Голямата бездна, без страх, без съжаление, без сълзи.

— Как щеше да го направиш? — попита я Генджи.

— Господарю? — Хейко все още не смееше да погледне.

— Убийството ми. Каква техника щеше да използваш?

— Господарю, умолявам ви, повярвайте ми. Никога не бих сторила нищо, което да ви нарани дори най-малко.

— Хиде — повика го Генджи.

Вратата се плъзна и се отвори незабавно.

— Да, господарю.

Нищо по лицето на Хиде не показваше дали е чул дори част от разговора. Ръката му обаче беше на дръжката на меча.

— Помоли Ханако да донесе саке.

— Да, господарю.

Хейко знаеше, че той няма да го направи лично. Щеше да изпрати Таро, който беше зад вратата от другата страна на стаята. Хиде щеше да остане на мястото си, готов да се втурне вътре, ако е необходимо. Нямаше да остави господаря си незащитен с предателска жена нинджа.

Генджи се готвеше да й предложи да пийнат като пречистващ ритуал, преди да произнесе присъдата. Неговата милосърдност разкъсваше сърцето й. Тя едва успяваше да продължава да сдържа сълзите си.

— Предполагам, че щеше да го направиш през нощта, докато спя. Това е най-милият начин.

Хейко не можеше да отговори. Ако кажеше още една дума, емоциите й щяха да я предадат. Трепереща, безмълвна, тя не отделяше очи от рогозката.

— Господарю мой — гласът на Ханако се чу от другата страна на вратата.

— Влез.

Очите на Ханако бяха червени и подути. Тя се поклони и влезе с табла в ръце. Върху таблата имаше шише със саке и една чаша. Генджи, разбира се, нямаше да пие с Хейко. Тя щеше да пие сама, да се разкайва и да чака съдбата си.

Ханако се поклони ниско на Генджи. После се обърна и се поклони точно толкова ниско на Хейко. Когато го направи, от гърлото й се изтръгна ридание, а раменете й потрепнаха. Тя плачеше жалостиво.

— Госпожа Хейко — рече тя и отново зарида.

— Благодаря ти за приятелството — отвърна Хейко. — И двете сме сираци, а съдбата ни направи сестри за кратко време.

Неспособна повече да се контролира, Ханако се изправи на крака и избяга разплакана от стаята.

— И чужденците ли плачат колкото японците — попита Генджи. — Съмнявам се. Ако го правеха, вместо наука, щяха да имат кабуки35 като нас. — Той погледна таблата. — Донесла ни е само една чаша. Какво си е мислила? О, да.

За учудване на Хейко той взе чашата и я протегна да му бъде напълнена. Вцепенена, тя можеше единствено да го гледа.

Генджи каза:

— Предпочитам го изстудено, а ти?

Като не знаеше какво да направи, Хейко взе шишето от таблата и му сипа. Той отпи и предложи чашата и на нея.

— Господарю мой — рече Хейко. Тя не направи движение да поеме чашата от ръката му.

— Да?

— Не мога да пия от една чаша с вас.

— Защо не?

— Осъдените не могат да докосват това, което е докосвало устните на господаря.

— Осъдените? За какво говориш? — Той взе ръката й в своята и сложи чашата в нея.

— Господарю мой — спря го отново Хейко. — Не мога. Моите престъпления ще станат само още по-отвратителни.

— Какви престъпления? — попита Генджи. — Да не би да съм умрял? Или да съм осакатял? Издадени ли са най-съкровените ми тайни на моите врагове?

— Не бях разкрила истинската си същност пред вас, господарю мой.

Генджи въздъхна.

— За такъв глупак ли ме мислиш?

— Господарю мой?

— Най-красивата гейша на Йедо избира за свой любовник един от най-малко великите владетели. Тя го прави, защото съм много красив, очарователен и остроумен. Разбира се. Каква друга причина може да има? Какъвто съм глупак, никога не ми е хрумвало, че има някаква уловка, така ли?

Генджи вдигна шишето. Хейко трябваше да протегне чашата, за да не залее той цялата рогозка със саке.

— Знаех, че работиш за Лепкавото око — обясни й Генджи. — Друго не бе възможно. Човек понякога изпитва съмнения без каквито и да било основания. Аз знаех и предполагах, че през цялото време ти знаеше, че аз знам, и знаеше, че аз знам, че ти знаеш. Ние не сме нито деца, нито чужденци в края на краищата. Подобна повърхностна измама е нормата. Тя е като да поздравиш някого. Едва ли можехме да започнем без нея, нали?