Облак врабчета

Хиде не можеше повече да се сдържа. Той притисна челото си към пода и остана така, тъй като се смяташе за недостоен да гледа ранения си господар. Позволи си да не издаде и звук. Само потръпващите му рамене показваха колко дълбока е скръбта му.

— Какво става, Хиде? — попита Генджи. — Стани, моля те.

— Вината е моя — рече Хиде. — Едва не ви убиха заради моята небрежност.

— Та ти дори не беше там. Как можеш да се обвиняваш, че си бил небрежен?

— Защото трябваше да съм там. Аз съм главният ви телохранител. Непростимо е, че допуснах да се изправите пред опасност без мен.

— Ти отстояваше позицията си яростно, когато трябваше — настоя Генджи. — Аз ти наредих да изостанеш въпреки протестите ви с Шигеру. Не можеше да направиш нищо друго.

— Можех да ви последвам, без да знаете.

— Хиде, изправи се и престани с тези глупости. Единственият, който може да бъде обвиняван, съм аз. Толкова съм свикнал да имам край себе си добри и верни хора, че съм загубил способността си да се защитавам. Ако някой трябва да плаче от срам, това съм аз, а не ти.

— Съгласен съм с Хиде — намеси се Сайки. — Вашите наранявания наистина се дължат на неговия провал. Той трябваше да пренебрегне заповедта ви и да продължи да ви наблюдава, без да знаете. За такова неподчинение той по-късно щеше да бъде длъжен да се самоубие, разбира се, но междувременно щеше да ви е предпазил, както изискват задълженията му.

— Ами ако Кудо и хората му бяха дошли на този кръстопът? Там нямаше да има никой, за да ги спре.

— Господарят Шигеру ги е убил всичките — припомни Сайки. — Нямаше нужда Хиде да наблюдава.

— Тогава не го знаехме — упорстваше Генджи. — И кой би могъл да каже какво щеше да се случи, ако Хиде бе постъпил, както според вас е трябвало да стори. Може би пророчеството щеше да бъде нарушено и щяхте да гледате сега трупа ми, вместо да ми преподавате мъдростта на неподчинението.

Хиде погледна нагоре.

Сайки седеше безмълвен.

Генджи се усмихна. Когато не останеха други аргументи, той се опираше на пророчеството. Какво изкусно средство. Най-сетне доктор Одзава каза:

— Раните ви са чисти, господарю мой. Няма признаци за инфекция. Забележително е, но не сте пострадали от никакво по-сериозно замръзване. Аз не бих могъл да обясня как е възможно това. Господарят Шигеру каза, че ви е намерил заровен в купчина сняг.

— Аз не бях сам — обясни му Генджи. — Моята спътница е имала познания за живота на ескимосите. Тя е приложила успешно тези свои знания.

— Какво е „ескимоси“? — попита доктор Одзава. — Чуждестранна медицинска техника?

— Техника, несъмнено — отговори Генджи.

— С ваше разрешение бих искал да обсъдя ескимосите с нея. Може би госпожа Хейко ще ни послужи като преводач?

— Сигурен съм, че ще намерите тази дискусия за поучителна — твърдеше Генджи. Той би искал да присъства. Щеше да е много забавно. Емили ще каже истината. Винаги го правеше. Да се лъже, казваше тя, е прегрешение спрямо Христос. Колко развълнувана и притеснена щеше да бъде, как щеше да се опитва да обясни какво е направила, стараейки се да не разкрива кой знае колко. Представи си сцената и се разсмя.

— Господарю мой?

— Просто съм щастлив, че се възстановявам толкова бързо. Благодаря ви за помощта, доктор Одзава.

— Недейте да се пренапрягате, прекалено рано е. Всяко вторично заболяване би било опасно.

Генджи скочи от леглото. Иначе просто би чакал, докато прислужниците му облекат дрехите. Разстроен от самия себе си заради непълноценното си поведение в гората, той настояваше да се облича сам.

— Може да не съм нещо особено с меча — продължи да говори Генджи, — но съм майстор на пояса.

— Това бе първата ви истинска битка — успокои го Сайки. — Ще се справите по-добре следващия път.

— Можеше ли да е по-зле?

— Вие сте твърде взискателен към себе си, господарю мой — рече Сайки. — По време на въстанията в западните части на провинцията — това беше преди да се родите — за пръв път видях пролята кръв. Съжалявам, че ще го кажа, но аз намокрих превръзката си. За един миг.

— Не! — възкликна Генджи. — Не и ти!

— За жалост, да — потвърди Сайки.

Генджи се засмя и Хиде се приближи към него. Сайки също се засмя. Той обаче забрави да каже, че е бил тринайсетгодишен и кръвта, която бе видял, бе от двамата тежковъоръжени селяни, които току-що бе убил с първата си катана в пълен размер. Радваше се, че историята повдигна духа на Генджи. Малката жертва на собственото си достойнство, която направи, бе несъществена.