Облак врабчета

— О, извинете ме. Да не би да прекъсвам разговора? — Емили стоеше на прага. Дрехата й беше подобна на онази, която бе носила преди, но ушита от копринен вместо от памучен плат. Фустата, долното й бельо и чорапите й също бяха копринени. Старите й дрехи са бяха повредили в пустошта. Шивачките в двореца ги бяха използвали за модел, за да й направят нови. Би предпочела памучни, които бяха много по-скромни. Да откаже тези подаръци на добронамерена благотворителност би било обаче нелюбезно. И ето, за пръв път в живота си бе облечена в коприна от главата до петите. Дори подплатеното палто, толкова старомодно и голямо както предишното й, беше от същия фин материал.

— Точно свършвахме — отговори й Генджи. — Още минута-две. Моля те, влизай.

— Госпожо Емили — обърна се към нея Сайки. Двамата с Хиде се поклониха дълбоко, когато тя влезе. — Щастлив съм да ви видя вече в добро състояние.

Генджи забеляза колко по-учтиво се отнася към нея Сайки. Сега вече беше „госпожа Емили“ вместо „чужденката“. Сбъдването на пророчеството беше довело до значителна промяна в положението й. Генджи се радваше. Почти изцяло сама в чужда страна, овдовяла още преди да се омъжи, животът на Емили бе достатъчно труден. Малко любезност щеше да намали болката й.

Генджи каза:

— Той изразява щастието си, че те вижда в добро здраве.

— Моля, благодарете на господин Сайки от мое име. Щастлива съм, че виждам и него в безопасност.

— Тя ти благодари за вашите добри пожелания, Сайки, и е щастлива, че те вижда в безопасност. И така, имаме ли да обсъждаме нещо друго?

— Не, господарю мой — рече Сайки. — Бунтът срещу вас беше потушен. Остава единствено да определите наказанията. Господарят Шигеру извърши вече най-трудните действия. Аз ще взема сто души за село Кагешима утро сутринта. Това ще бъде.

— Мисля, че ще е достатъчно, ако екзекутирате старейшините на селото — препоръча Генджи. — Придружете го със строго предупреждение към другите за значението на лоялността не само към техния господар, но и към великия владетел на имението.

— Това не е обичайната процедура, господарю мой.

— Знам.

— Питам се доколко мъдро е да бъдем любезни в тези времена. Това може да създаде впечатлението, че ви липсва волята да направите каквото е необходимо.

— Аз имам желанието да направя каквото е необходимо и това е, което е необходимо. В бъдеще ще има повече от достатъчно убийства. Ако трябва да убиваме, тогава нека се съсредоточим върху нашите врагове, а не върху нашите селяни.

— Да, господарю мой.

Сайки и Хиде се оттеглиха. На прага Хиде каза:

— Ще чакам заедно с конете.

Генджи се готвеше да го успокои, че неговото присъствие не е наложително. Нямаше да ходят далеч. Ала решителното изражение на лицето на Хиде го спря. Беше очевидно, че известно време той нямаше да може да язди сам.

— Много добре, Хиде.

Емили попита:

— Сигурен ли сте, че сте достатъчно добре, за да яздите, господарю мой?

— Ние ще се разхождаме — отвърна Генджи. — Няма да препускаме. Ще бъда добре.

— Може би вместо това трябва да се разходим пеш. Все още не съм разгледала голяма част от замъка. Онова, което вече видях, е много красиво.

— Ще го разгледаш. Днес обаче трябва да яздим. Искам да ти покажа нещо.

— Какво е то?

— Ела с мен и ще разбереш.

Емили се разсмя.

— Изненада? Когато бях добре, обичах изненадите. Мислите ли, че Матю ще иска да дойде с нас?

Генджи отговори:

— Той е зает с тренировки. Слушай.

Приглушен шум от изстрели се чуваше отдалеч.

— Във всеки случай това е нещо, което искам да покажа на теб, не на него.

— Става още по-загадъчно — рече Емили.

— Не за дълго — увери я Генджи.

Последната глава бе на детето, което още нямаше една година. Шигеру я набучи на копието в края на редицата глави пред портата на замъка. Зимите в провинция Акаока бяха по-топли, отколкото в планините на главния остров Хоншу. Лицето на Кудо вече бе толкова разложено, че бе неузнаваемо. Другите бяха съвсем пресни, преживяната неотдавна агония все още личеше по израженията им. Жената на Кудо, двете му наложници, петте деца, майката вдовица, брат му, зет му, балдъзите му, чичовците, лелите, братовчедите, племенниците и племенничките. Петдесет и девет глави всичко на всичко.

Родът на Кудо бе изтребен.

Хейко се поклони и се доближи до него.

— Най-ужасната задача, господарю Шигеру.

— Но изпълнението й бе необходимо.

— Не се съмнявам — потвърди Хейко. — Реката на кармата тече безмилостно.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожа Хейко?

— На това се надявам — отговори Хейко. — Накратко казано, господарят Генджи излиза на кратка екскурзия. Ще го придружава госпожа Емили. Те, разбира се, ще минат оттук.

— Разбира се. Владетелят винаги използва портата на замъка, независимо къде отива.

— Тази гледка ще изплаши госпожа Емили неимоверно много.

— Така ли? — Шигеру погледна към старателно подредената редица откъм южната страна на пътя. — Защо? На мен ми се струва, че всичко си е наред.