Облак врабчета

През първата им нощ извън Йедо Хиде и Хейко бяха използвали клони, за да направят подслон. Сега тя щеше да стори същото.

На една Коледа, когато тя се оплакваше от студа, майка й и бе разказвала за ескимосите, които живеели далеч на север, в земя, където нямало друг сезон освен зима. Къщите им били направени от лед и въпреки това били много топли отвътре. Тези студени стени задържали по-студения въздух навън, а вътре — оставал въздухът, стоплен от хората. Така й бе разказала майка й и бе нарисувала картинка на кръгла ледена къща върху равнина от лед, с щастливи, кръглолики ескимосчета, които правеха отвън снежни човеци. Вярна ли бе тази приказка? Те щеше да разбере скоро.

Нагласи клоните под ъгъл, както бе видяла да прави Хиде. Той отрязваше лесно онова, което му трябваше. Тя се опита и не успя. Трябваше умение да се владее мечът, което тя не притежаваше. Подбра най-добрите клони от тези, които бяха на земята. После разпъна шала си върху тях и направи подслон, а пласт сняг отгоре образува покрив. Запълни празнините в основата с още сняг. Не беше кръгла, както й я бе нарисувала майка й. По-скоро беше с неравна форма. Но все едно бе ледена къща, която щеше да им послужи.

Влезе вътре и затвори входа с още сняг, като остави само малък отвор, за да не се задушат. По-топло ли беше? Струваше й се, че бе по-топло. Дори да не можеше да се нарече уютна, „къщата“ щеше да ги предпази от вятъра.

Емили не разбираше нищо от рани. Генджи несъмнено изглеждаше окаяно. Раната в гърдите му бе зейнала и откриваше костите на гръдния кош. Двете рани в гърба му бяха дълбоки. Кръвта се изливаше от тях, пулсирайки с всеки удар на сърцето. Тя свали фустата си, разкъса я на ленти и превърза раненото му тяло възможно най-бързо. Когато започна да повдига дрехите му, за да го преоблече, платът проскърца от замръзналата кръв. В чантите, които носеха конете, имаше одеяла. Тя зави Генджи с палтото си и излезе навън да ги вземе.

Конете изобщо не се виждаха. Видя в снега следи, които можеха да са от копитата им. Трудно бе да се каже със сигурност. Падащият сняг заличаваше следите. Започна да реди наум молитва и все пак тръгна по тях. Да. Ето го единия. С облекчение видя, че това е спокойната кобила, която бе яздила тя, а не неуправляемият жребец на Генджи.

— Насам, Синамон. — Синамон се казваше конят й в Ябълковата долина. Беше червеникава като тази. Тя изцъка с език и протегна ръка, за да го погали. Конете обичаха да ги галят.

Конят изпръхтя и се отдръпна. Да не би да беше усетил кръвта по дрехите й?

— Не се страхувай, всичко е наред. — Тя се стараеше да му говори възможно най-нежно и се приближаваше към коня, който продължаваше да се отдалечава. Тя говореше и вървеше, а разстоянието помежду им се скъсяваше. — Ти си добро момиче, Синамон. Добро, добро момиче.

Беше на една ръка разстояние от кобилата си, когато чу странно хриптене зад себе си. Протегна се да извади оръжието, което не беше с нея. Беше в палтото й, а палтото й беше на Генджи. Обърна се, очакваше да види вълк. Беше обаче жребецът на Генджи с приведена глава, тъпчеше снега с предните си крака. Кобилата й се отдалечи и тя вече не можеше да я настигне.

Емили отстъпи бавно назад. Не искаше да прави нищо, което щеше да накара коня да я нападне. Не се опитваше да му говори. Тя се съмняваше, че ще откликне на сладки думи. Беше само на десет метра, когато изведнъж скочи и побягна в галоп, но не към нея. Нейната кобила се разхождаше по хълма. Жребецът на Генджи я последва.

Облекчението на Емили не трая дълго. Не беше обърнала достатъчно внимание накъде върви, докато следваше кобилата. Въпреки че се огледа във всички посоки, не успя да види подслона. Не виждаше дори оврага. Беше се загубила.

Снеговалежът се засили толкова, сякаш снежни облаци падаха на земята.

Снегът по дрехите й започна да се топи и да прогизва през плата. Ръцете и краката й вече се бяха вкочанили. Двамата с Генджи скоро щяха да умрат. Сълзите замръзнаха на бузите й. Не се тревожеше от смъртта за себе си. Съдбата на Генджи бе тази, която разкъсваше сърцето й. Той щеше да загине сам в тази пустош, толкова далеч от дома си, без някой да го държи в ръцете си, да му каже някоя успокоителна дума, когато душата му се отправи надолу към Чистилището, неизбежна присъда за всички, които не бяха кръстени. Беше обещала, че Господ ще спаси душата му, и се беше провалила.

Отпусна се на снега и заплака.

Не, не, това нямаше да свърши работа.

Тя потисна риданията си. Беше обещала на Господ. Докато животът, който Той й бе дал, бе в тялото й, тя щеше да направи всичко възможно да изпълни клетвата си. Онова, което чувстваше, не бе истинска тъга; то бе самосъжаление, най-тъмният аспект на греха на гордостта.

Мисли.

Снегът заличаваше всичко, което бе на повече от един-два метра от нея във всички посоки. Тъй като тя все едно нямаше никакъв ориентир, това почти не бе от значение. Краката й сочеха наклона на планината. Ако можеше да си спомни дали е вървяла надолу или нагоре след кобилата, щеше да успее да намери обратния път.

Надолу.