Облак врабчета

Няколко мъже изскочиха иззад дърветата. Издавайки силни бойни викове, те се втурнаха напред и насочиха срещу него копия и пики. Той успя да отбие първия нападател, след като извади светкавично меча си, но двамата зад него забиха остриетата си в гърба му. Кръгът около тях се стягаше.

Емили беше вцепенена и не помръдна.

Нападателите нададоха триумфални викове, когато Генджи падна. Кръв оплиска снега около тях.

— Генджи! — изкрещя Емили.

Споменаването на името му ги спря. Мъжете — те бяха девет — се оттеглиха, а на лицата им се изписа страх. Тя чу името на Генджи да се повтаря. Чу и друго име, което познаваше.

— О, не. Той е племенник на Шигеру.

— Това е ужасно. Тъкмо успяхме да изненадаме самурай и се оказва, че е владетелят Генджи.

— Господарските коне са вкусни както всички останали.

— Шигеру ще ни проследи. И ще ни убие набързо. Чувал съм, че първо обича да подлага на мъчения.

— Имаме нужда от тези коне. В тези бутове има много храна. Повече няма да стоя гладен.

— По-добре да съм гладен, отколкото мъртъв.

— Съгласен съм. Нека се извиним и да продължим.

— Погледни.

Владетелят лежеше там, където бе паднал. Грозната чужденка се бе привела към него и мърмореше нещо на грубия си, недодялан език. Снегът под него беше кървавочервен.

— Вече не можем да спрем. Твърде късно е.

— Нека използваме жената, преди да я убием.

— Какво говориш? Ние не сме престъпници.

— Престъпници сме. Освен това можем да изминем целия път. Могат да отрежат главите ни само веднъж.

— Не си ли любопитен да видиш как изглежда? Чувал съм, че телата им са покрити с груби косми, като на глиган.

— Аз пък разбрах, че приличала повече на кожа на норка, там долу, в слабините.

Мъжете я огледаха.

— Чакайте. Уверете се първо, че владетелят е мъртъв. Самураят е странно същество. Докато диша, той може да убива дори ако трябва да стане от смъртното си ложе, за да го направи.

— Мъртъв е. Виждаш ли? Тя му говори, а той не й отговаря.

— Не му оставяй шанс. Заколи го.

Емили не знаеше какво да прави. Тя чувстваше как кръвта на Генджи изтича първо топла и после става ледена, когато пада на снега мигове след като се е процедила през неговите и нейните дрехи. Бе ранен в гърдите и гърба. Трябваше бързо да спре кървенето, иначе той щеше да умре. Тъй като бе облечен, тя не можеше да определи точното място или вида на раните.

Първо трябваше да го разсъблече. Но ако го направеше, нямаше ли да умре от студ, преди да е умрял от загуба на кръв? Дилемата бе ужасяваща. Ако тя не направеше нищо, той щеше все едно да умре.

Когато тя извика името на Генджи, бандитите веднага прекратиха нападението си и се оттеглиха на близко разстояние.

Бяха се скупчили и спореха. Понякога поглеждаха по посока на Генджи. Името на Шигеру бе споменато на няколко пъти. По едно време четирима от тях сякаш щяха да си тръгнат, но техният водач посочи Генджи и каза няколко думи. Трябва да бяха убедителни, защото мъжете останаха.

— Може би се разкайват за действията си — говореше тя — и ще ни помогнат да ви оправим.

Генджи дишаше, но не говореше.

— Ние сме в ръцете на Христос, всичките.

Спорът им приключи и мъжете се приближиха. Тя си помисли, че идват да помагат. Прекратяването на атаката и споменаването на името на Шигеру й даваше надежда. После тя видя ножовете им.

Емили прегърна Генджи, защитавайки тялото му със своето. Бандитите крещяха високо, дали един на друг или на нея — тя не знаеше. Един от тях я сграбчи за ръката. Другите изтръгнаха Генджи от прегръдката й. Нейният нападател я бутна по гръб и започна да задига полата й. Водачът му извика нещо и той се обърна, крещейки на свой ред.

Тя си спомни за оръжието на Матю.

Докато мъжът, който я държеше, се бе разсеял, тя извади револвера от палтото си, дръпна предпазителя, както я бе учил Матю, заби го под брадичката на мъжа и натисна спусъка.

Кръв, кости и плът експлодираха във въздуха и оплискаха мъжете, които държаха Генджи.

Тя презареди, опря края на барабана в гърдите на следващия мъж, който бе най-близо до нея, и отново дръпна спусъка. Докато той падаше по гръб, неговите другари вече бягаха презглава надолу по хълма. Тя стреля още два пъти по тях в гръб, но не улучи нито веднъж. Какво щеше да прави сега?

Държеше тежко ранен мъж в ръцете си, оръжие с два куршума и два коня. Наблизо имаше бандити, които можеха да се върнат и да подновят убийствената си атака. Тя не знаеше нито къде се намира, нито в коя посока е хижата. Не можеше да се върне назад към кръстопътя, където чакаше Хиде, нито да тръгне напред към Акаока. Дори да бе възможно, Генджи не можеше да пътува. Ако не направеше нищо, и двамата щяха да замръзнат през нощта.

Изтегли Генджи под дърветата. Те бяха твърде малко, за да й гарантират защитата, на която тя се надяваше, срещу появилия се вятър или от снега, който отново бе започнал да вали. Нуждаеха се от по-добро място.

Емили намери подходяща дупка в близкия овраг. Силите й се изчерпаха, докато завлече Генджи там. Не можеше да го мести втори път. Подслонът щеше да бъде построен около него.