Облак врабчета

За нейно голямо облекчение, тъй като тя не беше много добра в лъжите, не й се наложи да казва каквото и да било, за да оправдае трайното си присъствие в Япония. Когато владетелят Генджи оповести, че ще трябва да напуснат Йедо и да тръгнат за Акаока, неговата провинция на южния остров Шикоку, тя просто предположи, че двамата с Матю ще тръгнат с него.

Сега тя пътуваше сама с младия господар, който говореше спокойно и тихо. Матю тръгна по друга пътека с госпожа Хейко. Чичото, Шигеру, се върна по пътя, по който бяха дошли. Хиде изостана назад при кръстопътя, където пътищата се разделяха. Въпреки че не бе казано нищо, беше очевидно, че домакините им бяха притеснени от възможно преследване. След обстрела откъм морето дали някой от имперските престъпници — Великобритания или Франция, или може би Русия — не бе нападнал Япония в опит да разшири колониалната си империя? Тя знаеше, че Съединените щати не могат да участват в подобен неморален акт. Америка, която някога е била колония, ненавиждаше потискането на независими народи. Тя предпочиташе политиката на „отворени врати“, която позволяваше на всички държави да си взаимодействат свободно по свой избор, без да признават никоя имперска претенция за сфера на влияние. Тя помнеше, че Зефаная преподаваше този урок. Разбира се, по онова време той беше мистър Кромуел, а не Зефаная. Нека почива в мир.

В долината не бе толкова студено, колкото в планините. По-рано същия ден те бяха тръгнали на югозапад. Можеше да определи посоката по движението на слънцето по небето. Следваха пътеката покрай плиткия поток, който се движеше само колкото да не замръзне напълно. Копитата на конете им издаваха тих хрущящ звук, докато преминаваха през тънкия лед, образуван по повърхността на снега.

Емили каза:

— Коя е вашата дума за сняг?

— „Юки“.

— Юки — красива дума.

— Няма да мислите така, ако ни се наложи да останем още дълго време сред снега — отговори владетелят Генджи. — Недалеч оттук има малка хижа. Тя е груба и селска, но е по-добро място за отсядане, отколкото на бивак в гората.

— Израсла съм във ферма. Свикнала съм с грубото и селското.

Той се усмихна развеселен:

— Да, мога да си представя. Сигурно не сте отглеждали ориз.

— Отглеждахме ябълки. — Тя замълча за известно време, припомняйки си щастливите времена на детството, хубавия й баща, красивата й майка, сладките й малки братчета. Не искаше по-близкото й минало да разруши цялата радост, която бе познала по-рано. — Овощните градини и оризовите полета са доста различно нещо. Въпреки това на мен ми се струва, че естеството на селската работа е едно и също навсякъде, независимо от отглежданата култура. Обвързани сме със сезоните и капризите на времето и това е същността.

— Капризите?

— „Капризите“ са непредсказуемите промени. В единствено число е „каприз“. — Тя произнесе буквите на думата една по една.

— А-ха. Каприз. Благодаря ви. — Щеше да запомни думата. Досега постъпваше така с всяка нова дума, която научаваше. Емили беше впечатлена.

— Учите се бързо, господарю Генджи. Вашето произношение и речникът ви се подобриха значително само за три седмици.

— Заслугата е твоя, Емили. Ти си най-търпеливата учителка.

— Учителят изглежда добър благодарение на отличния ученик — любезно се възпротиви Емили. — А ако учителите имат някаква заслуга, тогава и Матю заслужава да бъде споменат.

— За напредъка на Хейко, да. За мен си отговорна само ти. Разбирам Матю по-трудно, отколкото теб. Греша ли, като си мисля, че твоят акцент е по-различен.

— Не грешите.

— Твоите думи са ясно очертани, което в известна степен наподобява японския език. А той говори, все едно изпълнява някаква странна мелодия.

Той имитира непринуденото сливане на думите, характерно за Матю, с такава точност, че Емили избухна в смях.

— Извинете ме, господарю мой. Много успешно го имитирате.

— Няма за какво да се извиняваш. Смехът ти обаче поражда загриженост.

— Така ли?

— Да. В Япония мъжете и жените говорят много различно. Ако един мъж говори като жена, той ще е обект на подигравка. Надявам се да не съм допуснал подобна грешка с вашия език.

— О, не, господарю Генджи. Уверявам ви, звученето ви беше съвсем мъжко. — Тя се изчерви. Не точно това искаше, да каже. — Разликата в говора между Матю и мен е само въпрос на район на произход или местоживеене, а не на пол. Той е от Тексас, юга на нашата страна. Аз съм от Ню Йорк, което е на североизток. Регионалните различия са доста съществени.

— Изпитвам огромно облекчение от това, което ми казваш. Подигравката е особено силно оръжие в Япония. Заради него мнозина са умрели или са били убити.

За тях животът не е от значение, твърдеше Зефаная. Те могат да убиват или умират по най-нелепи причини. Ако двама самураи, които вървят по улицата и случайно ударят мечовете си в ножниците, незабавно следва дуел, в който единият трябва да умре.

Несъмнено това бе преувеличение.

Някога преувеличавал ли съм?

Не, господине.

Не ми казвай „господине“. Зефаная. Аз съм годеникът ти, не помниш ли?

Да, Зефаная.