Облак врабчета

Причината за желанието му да се приближи не беше толкова ясна. Наистина ли търсеше компанията на себеподобни? Това ли го привличаше към тях?

Постоянното безпокойство, което владееше Кудо, нарасна. В това имаше някаква уловка. Наведе се повече към дървото, за да вижда по-добре.

— Сигурен ли си, че с коня няма никого?

— На седлото няма никой, а и никой не се крие зад него.

— Може би под него?

Часовият се вгледа по-внимателно от разстояние.

— Не мисля, господарю. Силуетът на коня ми се струва нормален в профил.

— Залагаш ли живота си?

Отговорът на часовия дойде незабавно:

— Не, господарю.

— Застреляй коня.

— Да, господарю.

Кудо отдели ръка от бора, цялата изцапана със смола. Необикновено голямо количество се процеждаше от дълъг процеп в кората, където стволът бе частично разцепен. Старият бор беше отслабен от времето, болестите и бурите, после бе оцелял и от това нараняване. Когато часовият отгоре промени положението си, дървото проскърца обезпокоително. Този звук предизвика силно чувство за близост в Кудо. Дърветата и мъжете си приличаха в много отношения.

— По-добре слез и се покатери на друго — рече Кудо. Рикошетът от мускета можеше да се окаже фатален за нараненото дърво.

— Да, господарю.

Кудо разгледа процепа по-внимателно. Той вървеше по необичайна крива, почти като врата!

Стволът на дървото експлодира отвътре навън.

Кудо позна безумното, покрито със смола лице в момента, когато острието проникна в гръдния му кош и проби сърцето и гръбначния мозък. Ала не му остана достатъчно живот, за да се наслади на удовлетворението, че интуицията му не бе го подвела.

Прогизнал в кръвта на изменника, Шигеру съсичаше хора и демони с двата си меча. Едва дочуваше викове и изстрели. Почти не чуваше друго, освен силната вибрация на огромни метални водни кончета, които се носеха отгоре.

Очите им излъчваха заслепяващи лъчи светлина.

Кръглите им криле се въртяха безспир над тях.

Хайверът им, който произвеждаше отвратителни сегментирани стоманени червеи, се изстреля край него с висока скорост, сякаш по набелязана траектория. Въпреки зейналите пори той виждаше телата на хиляди обречени, които се мачкаха едно в друго.

Блестящите остриета на мечовете проблясваха в арки и кръгове.

Фонтани кръв се издигаха във въздуха. Тела и части от тях замърсиха снега. Мъже крещяха и умираха, докато не остана да крещи само един.

Шигеру крещя, докато дробовете му не се изпразниха и съзнанието не го напусна.

Едва тогава водните кончета отлетяха.

Той се събуди с видението за гъмжащо милионно множество. Хора, които се рояха като насекоми, докъдето стигаше погледът му. Към небето се издигаха стълбове от камък, стъкло и стомана с прозорци. Вътре в тях още хора се тъпчеха заедно като безкрили търтеи в кошер. Отдолу имаше още гнезда, пълчища с безжизнени очи преминаваха през врати и изчезваха под земята.

Той се спъна и падна върху трупа на кон. Заклани мъже и животни покриваха хълма. Собственият му кон стоеше малко по-нататък и го наблюдаваше подозрително.

Когато погледна нагоре, видението бе изчезнало. За колко дълго?

Отиде да разгледа мъртвите. Кудо лежеше с лице нагоре до разцепения ствол на паднал бор. Шигеру повдигна трупа, като го хвана за възела на косата и отряза главата. Когато се върнеше в „Облак врабчета“, щеше да я набие на копие и да я остави да изгние пред замъка.

— Няма да си сам — говореше Шигеру на главата. — Жената и децата ти ще бъдат там, до теб.

После му бяха необходими два часа, за да успокоява и увещава коня си отново да му позволи да го яхне. Шигеру се отправи на север колкото е възможно по-бързо. Молеше се да е достатъчно бързо.

Всичко около него беше в огън. Той беше в Йедо, Йедо гореше. Вместо с облаци небето бе изпълнено с крилати цилиндри. От тях падаха метални кутии, които се разпръсваха в нажежени въглени, които на свой ред избухваха в пламъци, щом удареха града.

Ветрове, родени от огнени бури, изсмукваха въздуха от дробовете му.

Полуовъглени хора се съвкупяваха в развалините, докато умираха.

Шигеру стисна юздите на коня си и го пришпори да продължава бързо напред.

Ако минеше още една нощ, преди да е видял племенника си, щеше да е твърде късно.

Когато видяха конника в далечината, седемте непретенциозно облечени мъже побягнаха да се скрият в близкия гъсталак. Носеха произволен набор оръжия — три пики, четири копия и старомоден двойно заострен дълъг меч, както и два кремъчни пистолета без кремък, барут и куршуми. Въпреки че бяха повече момчета, отколкото мъже, страхът и лишенията бяха белязали измъчените им лица със знака на старческата възраст. Четиринайсет очи бяха потънали в тъмните пусти дупки на очните ябълки; скулите и зъбите изпъкваха през почти безплътната кожа. Черепите им се очертаваха зад тънките маски на лицата им.

— Ако го убием, можем да изядем коня му — рече един от тях замечтано.

Най-близкият му спътник изсумтя насмешливо.

— Както изядохме другите два коня ли?

— Как можех да знам, че имат огнестрелно оръжие?

— И то какво — додаде друг. — То стреля многократно, без да бъде презаредено.