Облак врабчета

Сайки го наблюдаваше как се движи, а сърцето му се изпълваше с възхищение. При положение, че имаше сто потенциални убийци зад гърба си, той се отдалечи толкова небрежно, сякаш се разхождаше в градина във вътрешния двор на замъка си. Генджи бе млад и неопитен и може би му липсваше политическа преценка. Нямаше обаче съмнение за силата на кръвта на Окумичи, която течеше във вените му. Ръката на Сайки се отдели от дръжката на меча. След като хвърли още един поглед към Иши, той последва господаря си.

Емили не си даваше сметка, че е спряла да диша, докато не си пое въздух, защото усети, че се задушава.

Преди миг кървавата битка изглеждаше неизбежна. После някой слезе от паланкина, каза няколко думи тихо и напрежението се разсея незабавно. Емили наблюдаваше с огромно любопитство как сега този някой върви към тях.

Беше млад мъж с поразителна външност, изразителни тъмни вежди и очи, които се подчертаваха от бледата кожа. Очите му бяха по-скоро продълговати, отколкото кръгли. Ако бяха разположени на лицето на човек от Запада, биха били обект по-скоро на любопитство, отколкото на възхищение. В овала на лицето му на представител от Изтока обаче те бяха идеалният завършек на високите арки на веждите му, на финия нос, на леко вдигнатите скули и на загатнатата усмивка, която поддържаше устните му извити в лека дъга. Подобно на другите самураи той носеше жакет с твърди криловидни подплънки на раменете, а косата му беше в същата сложна прическа, при която части от главата са избръснати, и както всички останали бе запасал два меча в пояса си. Въпреки наличието на мечове поведението му изобщо не пораждаше асоциацията за войнственост.

Когато доближи, чиновникът, който създаваше проблеми на Зефаная, коленичи и прилепи главата си към дървената настилка на пристана. Младият мъж каза няколко думи на японски. След това чиновникът бързо скочи на крака.

— Генджи господарю, дошъл, той — изрече чиновникът, а нервността му влоши още повече английския му език. — Вие, той, тръгва, моля.

— Господарю Генджи? — попита Кромуел. Когато младежът се поклони в знак на потвърждение, Кромуел представи себе си и спътниците си. — Зефаная Кромуел. Емили Гибсън. Матю Старк. — „Господ да ни е на помощ, помисли си той. Това женствено същество се оказа великият владетел на Акаока, наш защитник в тази дива страна.“

Сега се приближи втори самурай. Този бе по-зрял и с доста страховит вид. Генджи каза тихо няколко думи. Страховитият се поклони и описа кръг с вдигната ръка.

Генджи се обърна към чиновника. Чиновникът се поклони на тримата мисионери с думите:

— Господар Генджи казва „добре дошли“ в Япония.

— Благодаря, господарю Генджи — отвърна Кромуел. — Наша е високата чест да бъдем тук.

Откъм мястото, където пристанът се свързваше със земята, се дочу тропот. Зададоха се три малки двуколесни карети, теглени не от коне, а от по един човек.

— Те още имат роби тук — отбеляза Старк.

— Мислех си, че нямат — отговори Кромуел, — но, изглежда, съм грешал.

— Колко ужасно — намеси се Емили. — Човешки същества да бъдат използвани като впрегатен добитък.

— Така е в робските държави — допълни Старк — и дори по-лошо.

— Няма да е задълго, братко Матю — успокои го Кромуел. — Стивън Дъглас чака да встъпи в длъжност като президент на Съединените щати и е обещал да отмени робството.

— Може да не е Дъглас, братко Зефаная. Може да е Брекинридж, Бел или дори Линкълн. Току-що миналите избори бяха изпълнени с несигурност.

— Следващият кораб ще донесе новините. Но те нямат значение. Който и да е президентът, с робството в нашата страна е свършено.

Генджи слушаше разговора им. Тук-там разбираше по някоя дума. Човешки. Съединените щати. Обещал. Не беше съвсем сигурен. Беше практикувал разговорен английски с домашните си учители като дете. Но езикът от устата на родени американци беше нещо съвсем друго.

Рикшите спряха пред мисионерите. Генджи им направи знак да се качат в тях. За негова изненада и тримата категорично отказаха. Най-грозният от тримата, техният ръководител Кромуел, даде дълго обяснение на началника на пристанището.

— Казва, че религията не им позволява да се возят на рикши. — Началникът нервно изтри потта от веждата си с носна кърпичка.

Генджи се обърна към Сайки.

— Знаеше ли това?

— Разбира се, че не, господарю. Кой би си помислил, че рикшите имат нещо общо с религията?

Генджи попита началника:

— С какво рикшите накърняват религиозните им вярвания?

— Той използва много думи и аз не го разбирам — отвърна началникът. — Простете ми, господарю Генджи, но обичайната ми работа е да се оправям с товара. Речникът ми е ограничен главно до търговски термини, такси, цени и други подобни. Религиозните вярвания са далеч от моите познания.

Генджи кимна.

— Много добре. Ще трябва да вървят пеша. Натоварете багажа в рикшите. Платили сме за тях. Можем все пак да ги използваме. — Той даде знак на мисионерите да продължат пеша.