Облак врабчета

— Добре — съгласи се Кромуел, — спечелихме първата си победа. Трябва да покажем на нашия домакин колко твърдо отстояваме християнската нравственост. „И че вие сте Мои овци, овци на Моето паство; вие сте човеци, пък Аз съм ваш Бог, казва Господ Бог.“9

— Амин — изрекоха Емили и Старк.

Амин. Генджи разпозна тази дума. Ушите му дотолкова не бяха привикнали към езика, че той пропусна молитвата преди това.

Сайки се приближи към него, както вървяха. Говореше тихо, сякаш мисионерите щяха да разберат думите му, ако го чуеха:

— Господарю, не можем да позволим на тази жена да ни следва.

— Защо не? Тя ми се струва в чудесно здраве.

— Тревожи ме видът й, а не здравето й. Разгледахте ли я добре?

— Откровено. Опитах се да го избегна. Тя е изключително невдъхновяваща.

— Това е меко казано, господарю. Облечена е като парцалана, има размерите на впрегатно животно, цветовете на косата, очите и кожата са шокиращи, а чертите на лицето й са прекомерно едри и гротескни.

— Ние ще вървим с нея, няма да се женим за нея.

— Смешното може да реже така дълбоко, както острието, и да е също толкова фатално. В тези сложни времена съюзите са крехки, решителността е слаба. Не бива да поемате ненужни рискове.

Генджи погледна отново жената. Двамата мъже, Кромуел и Старк, вървяха галантно от двете й страни, сякаш беше любима красавица. Преструвката им беше възхитителна. Без съмнение сигурно не беше срещал жена, която да е толкова трудно да гледаш. Сайки беше прав. Смешнотворността й, която щеше да ги опетни, можеше да бъде изключително опасна.

— Почакай. — Те бяха стигнали до паланкина. — Ами ако тя пътува на мое място?

Сайки се намръщи. Ако Генджи вървеше пеша, щеше да е по-уязвим на евентуален опит за убийство. Ако не го стореше, жената щеше да се забелязва повече сред самураите на Окумичи и цяло Йедо щеше да я види. Нямаше по-добра възможност, само по-лоши. Щеше да бъде по-лесно Генджи да бъде защитаван, отколкото да се живее със смешното.

— Да, това ще бъде най-доброто решение.

Докато Генджи и помощникът му разговаряха, Емили погледна към малката войска самураи на техния домакин. Всички я гледаха, лицата им регистрираха различна степен на страдание. Тя бързо отмести поглед, сърцето й запрепуска лудо. Може би страданието не бе причинено от нея, а от Зефаная или брат Матю, или от трудностите, които тяхното пристигане предизвика. Не биваше да допуска да храни надежди само за да бъдат разбити. Започна да се самоубеждава да не стига до никакви изводи. Още бе рано. Но, о, възможно ли беше? Да, възможно бе. Възможно.

Кромуел каза:

— Емили, според мен господарят Генджи ти предлага да използваш паланкина му.

— Как бих могла да приема, Зефаная? Несъмнено е четири пъти по-грешно да бъдеш носен във въздуха от четирима роби, отколкото да бъдеш теглен от един.

Кромуел отново погледна носачите.

— Съмнявам се, че те са роби. Всеки мъж носи меч в пояса си. Никой не би позволил на въоръжен роб да бъде толкова близо до господаря си.

Емили си даде сметка, че Зефаная е прав. Мъжете бяха въоръжени и се държаха гордо като самураи. Вероятно беше голяма чест да служиш като носач на господаря. Тя забеляза, че мъжете също я гледаха, изпълнени с ужас. Въпреки че се държеше предпазливо, тя усети радост да обзема сърцето й.

— Освен това, Зефаная, няма да се чувствам удобно да ме носят, а ти да вървиш пеш. Това ще е непристойно и неприсъщо на жена.

Генджи се усмихна.

— Очевидно и паланкините предизвикват религиозен проблем.

— Да, господарю — съгласи се Сайки, но вниманието му бе насочено изцяло към неговите хора. — Контролирайте се! Мислите ви са изписани на лицето ви.

Емили разбра, че онзи със свирепия вид говори за нея, защото всички самураи си придадоха вежливо изражение и избягваха да гледат към нея.

— Не мога да споря с теб, Емили. Но при дадените обстоятелства може би е най-добре да се съгласиш с Божията воля. Трябва да се приспособяваме колкото е възможно, доколкото ни позволява моралът, към обичаите в тази страна.

— Както желаеш, Зефаная. — Емили направи реверанс на владетеля Генджи и покорно пристъпи в паланкина, където незабавно попадна в затруднено положение. Входът бе много малък. Трябваше да направи поредица движения, които не бяха присъщи на една дама, ако искаше да влезе в него. А след като се напъхаше в плътната кутия, дебело подплатеното й палто и обемната риза и пола щяха да изпълнят цялото пространство, незаето от тялото й. Почти нямаше да има въздух за дишане.

Зефаная предложи:

— Нека взема палтото ти, Емили. Паланкинът ще те пази от студа.

Емили притисна палтото си собственически към гърдите си.

— Предпочитам да съм с него, благодаря. — То беше още един защитен слой между тялото й и света. Колкото повече слоеве, толкова по-добре.

— Тя не знае как да се качи — отбеляза Сайки. — Интелигентността й съответства на външния й вид.

— И как да разбере? — попита Генджи. — Никога преди не го е правила.