Облак врабчета

Разположението бе идеално. Оттам Кума можеше да наблюдава целта си, как тя наближава, скъсява разстоянието и свежда до минимум всяка корекция на прицела, която би могла да се наложи. Освен това заради завоя процесията щеше да бъде принудена да забави ход, а всяко забавяне на движението улесняваше прицелването му. Той провери мускета си. Този път трябваше да е сигурен, че ще дръпне спусъка на заредено оръжие.

Часът на коня настъпи, преди Генджи да се появи в началото на улицата. Гражданите, които срещаше по пътя си, се отпускаха на колене и се просваха на земята, докато минаваше великият владетел. Това улесняваше Кума още повече. Опря първите два-три сантиметра от дулото на мускета на края на покрива. Така отдолу от него нямаше да се вижда почти нищо, дори и най-прилежният наблюдател вероятно не би го забелязал. Ето го Генджи, който вървеше безгрижно сред водещата група телохранители. Кума се прицели в главата с елегантна прическа. Колко просто можеше да бъде. Ала моментът за изстрела, който да го извади временно от строя или да го обезобрази, премина. Онзи идиот, пристанищният полицай Иши, призна идентичността на Генджи. Сега всяко нещо, близо до опит за убийство на Генджи, би насочило твърде очевидно към замъка Йедо.

Кума взе на прицел целта, застана неподвижно и стреля.

— Господарю!

— Не съм засегнат — успокои го Генджи.

Сайки посочи близкия покрив.

— Ето там! Хиде! Шимода! Заловете го жив!

Останалите мъже с извадени мечове образуваха кръг с телата и остриетата на оръжията си около Генджи. Градските жители изчезнаха, бяха потърсили прикритие при първия знак за насилие.

— Мисионерите! — сети се Генджи. Той изтича до паланкина. Куршумът бе образувал дупка в затворения десен прозорец. Тялото на пътника трябваше да бъде от другата страна, в центъра на траекторията на куршума. Генджи отвори вратата, като очакваше да види чужденката, Емили, окървавена и мъртва.

Ала не беше така. Опитвайки се да намери поносимо положение в тясното и непознато пространство, Емили се бе проснала на пода. Подплатата бе изпаднала отпред на палтото й, там, където куршумът го бе разкъсал. Така я бе отминал, без да я засегне.

— Господарю! — Един от телохранителите се провикна от другата страна на паланкина. Кромуел лежеше на земята, кръв се лееше от раната в долната част на корема, ударен от същия куршум, който бе преминал през паланкина.

— Не можем да се мотаем повече тук — подкани ги Сайки. — Движение!

Носачите вдигнаха паланкина. Четирима мъже взеха отпуснатото тяло на Кромуел и го поставиха на раменете си. Мечовете проблеснаха на утринната светлина и те побягнаха бързо към двореца в Цукиджи.

Когато Хейко напусна двореца малко след като Генджи тръгна за пристанището, Кудо я последва. Задачата бе твърде важна, за да я остави на някой не така опитен и способен. Това не бе проява на високо самомнение от страна на Кудо. Той бе най-способният от самураите на Окумичи, когато става дума за проследяване. Така че тази работа бе точно за него. Без съмнение.

Хейко и прислужницата й се отдалечаваха от Цукиджи и вървяха бавно към вътрешността. Подобно на всички жени от „Плаващия свят“, тя имаше специално разрешение да живее в отделения с шлюзове район на Йошивара. Ако отиваше натам, тя щеше да вземе „водно такси“ по река Сумида. Тя обаче отиваше в извънградската си вила в гората на Гинза, в източната част на Йедо. Това второ жилище не беше съвсем законно. При прилагането на разпоредбите на „Плаващия свят“, особено когато ставаше дума за най-известните и красиви куртизанки, се усещаше известна разпуснатост. Без съмнение Майонака-но-Хейко беше най-прочутата от сегашното попълнение. Никой не би отрекъл, че тя е най-красивата. В този смисъл тя беше най-подходящата компаньонка за владетеля Генджи. Сайки, а и Кудо се тревожеха, че не знаят нищо за нея извън факта, че е публична гейша, а това, както всекиму бе известно, осигуряваше доста изискана репутация.

Първоначалните му проучвания, прекратени заради забраната на владетеля Генджи, разкриха единствено, че договорът й се държи от банкера Отани. Този мъж бе добре известен като подставено лице. По правило комбинацията от подкупи и заплахи би била достатъчна да осигури информация от Отани, може би дори за личността на тайния господар на Хейко. Не и в този случай. Отани твърдо отказа с аргумента, че неговият живот и оцеляването на семейството му зависят от мълчанието му. Дори да се допуснеше, че той преиграва, това предполагаше, че господарят му имаше власт равна или дори по-голяма от тази на велик владетел като Генджи. Сред оцелелите в битката при Секигахара преди двеста и шейсет години само шейсет бяха истински велики. Хейко бе приятелка на влиятелен мъж. Или негов инструмент. Без да е известно какъв е случаят, Генджи бе подложен на риск при всяка любовна среща. Кудо бе твърдо решен да открие истината. Ако не успееше, беше готов да я убие като предпазна мярка. Не днес, но своевременно. Задаваше се гражданска война. Несигурността трябваше да бъде ограничена, за да се подобрят шансовете на рода за оцеляване.