Облак врабчета

Той се поклони вежливо и отиде при паланкина. Свали мечовете и ги сложи настрани. После се сви и когато влезе, се обърна, така че след като завърши движението, беше седнал. За да излезе, извади навън краката си, след това и тялото си. Направи всяко движение преднамерено бавно, за да може Емили да види всичко добре. Когато се изправи, спокойно пъхна мечовете в пояса си. След като завърши демонстрацията, той се поклони отново и подкани с жест Емили да се качи в паланкина.

— Благодаря ви, господарю Генджи. — Емили наистина изпитваше благодарност. Беше й спестил възможността да изнесе позорен спектакъл. Последва примера му и се качи в паланкина безпрепятствено.

— Ще можете ли да носите толкова огромно същество? — обърна се един самурай към носачите.

— Хиде! — извика Сайки. — Ще работиш един месец в конюшнята. Има ли други злостни шегобийци? — Повече забележки не бяха направени. Носачите вдигнаха паланкина без видимо усилие. Групата напусна пристанището и навлезе по улиците на Йедо.

Сан Франциско бе най-големият град, който Старк бе виждал. В тамошната мисия беше чувал фантастични истории за Япония от мъже, които казваха, че са пътували дотам на борда на фрегати, търговски съдове и китобойни кораби. Те му бяха разказвали за странни обичаи, странни гледки и дори странна храна. Най-голямата фантасмагория, която беше чул, бе, че населението наброява милиони, дори само в един град — в столицата на шогуната Йедо. Старк бе слушал, без да вярва на очите си. В крайна сметка информаторите му бяха пияници, скитници, бегълци. В мисията на „Правдивото слово“ не идваха други. Ала дори и най-налудничавите твърдения, които бе чул, не го бяха подготвили за шока от действителната многолюдност на тълпата на Йедо.

Навсякъде имаше хора. На улиците, в магазините, по прозорците на апартаментите на горните етажи. Въпреки че часът бе ранен, тълпата бе такава, че придвижването изглеждаше невъзможно. Животът изпълваше очите и ушите му.

— Братко Матю, добре ли си?

— Да, братко Зефаная. Поразен съм от видяното, но съм добре. — Може би всъщност не беше толкова добре. Беше израсъл и възмъжал в откритите простори на Тексас и територия Аризона. Там намери дома си. Там се чувстваше волен. Градовете не му допадаха. Дори Сан Франциско го караше да се задушава. А в сравнение с този, Сан Франциско беше град призрак.

Пред тях хората разчистваха пътя и без изключение падаха ничком на земята като прерийна трева, прекършена от северния вятър. Един мъж на бял кон, елегантно облечен и придружаван от трима прислужници, бързо слезе от коня и се хвърли в краката на процесията, без да се притеснява от мръсотията, която изцапа пищното му копринено облекло.

Старк попита:

— С какво владетелят Генджи е заслужил подобно уважение у хората?

— Родил се е, нищо повече. — Зефаная потвърди неодобрението си, като се намръщи. — Представителите на военната каста имат свободата да съсекат всеки, който не им покаже съответното уважение.

Даймио, каквото беше местното наименование за велик владетел като господаря Генджи, имаше правото да екзекутира семейство, дори цяло село, ако само един човек не бе го удостоил с внимание.

— Не мога да повярвам, че съществува такова варварство — обади се Емили от паланкина, край който вървяха Старк и Кромуел.

— Ето защо сме тук — отвърна Кромуел. — „Той спаси бедните от меча, от устата им и от ръката на силните.“

Мисионерите отново казаха „Амин“. Генджи вървеше на няколко крачки пред паланкина. Слушаше внимателно, доколкото можеше, но отново пропусна думите на молитвата. Очевидно християнските свещеници можеха да бъдат толкова кратки, все едно казват мантрите на будистите на Чистата земя или на последователите на сектата „Лотус Сутра“.

Изведнъж Сайки се хвърли върху Генджи и изкрещя:

— Опасност!

В същия момент прозвуча изстрел.

— Ако имате някакви въпроси, обърнете се към владетеля Каваками — каза Кума.

Капитанът на артилерията пребледня от страх при споменаването на началника на тайната полиция. Той се обърна рязко и се отдалечи. Докато Генджи и Сайки отиваха да посрещнат мисионерите на пристана, Кума се върна в оръжейния склад. Свали собственото си оръжие и го постави в черен платнен калъф, който преметна на гърба си. После излезе, без да се бави нито миг повече.

Знаеше, че има само един път между пристанището и двореца на рода Окумичи в района Цукиджи, достатъчно голям, за да приюти свитата на Генджи. Когато оглеждаше пътя предишната вечер, той избра сграда, която се издигаше на един от завоите на пътя, тясна двуетажна постройка, притисната сред други подобни в безразборната пренаселеност, характерна за жилищата на обикновените хора в Йедо. Сега той отиде в нея и се покатери на покрива й от една алея отзад. Никой не го видя. Ако някой го бе зърнал, нямаше да повярва на собствените си очи. Кума се катереше право нагоре по стената като паяк.