Облак врабчета

Кудо наблюдаваше как Хейко се спря да разговаря с поредния магазинер. Как беше възможно човек да е тръгнал за някъде и да се бави толкова по пътя? Той се отклони от главната улица и мина напряко през една тясна пресечка. Щеше да я изпревари и да я гледа как приближава. Ако забележеше, че някой я следи, подозрението й щеше да се вижда по-лесно от необичайна гледна точка. Това само по себе си би потвърдило нейната измамност, тъй като гейша без скрити мотиви никога не би подозряла, че е под наблюдение.

Когато Кудо зави зад ъгъла, видя двама мъже да носят боклук от задния вход на магазин. Видяха го и се вцепениха от страх. Товарът им падна на земята, те го последваха, заровиха лица в мръсотията и останаха неподвижни. Застанали на четири крака, те отстъпиха от пътя му и се стараеха да останат колкото е възможно по-незабележими.

„Ета.“ Лицето на Кудо се сгърчи в гримаса на отвращение. Ръката му се отмести на дръжката на меча. „Ета.“ Мръсни отрепки, чиято съдба беше да изпълняват най-елементарните и отвратителни задачи. Дори самият факт, че си бяха позволили да попаднат пред погледа на човек с ранга на Кудо, им гарантираше незабавна смърт. Ала ако той ги убиеше, това щеше да предизвика суматоха, да привлече внимание и да попречи на изпълнението на неговата цел. Той остави меча си в ножницата и бързо ги отмина. Самата мисъл за тях го накара да се чувства нечист.

Кудо отново се върна на главната улица, набрал хиляда стъпки преднина от мястото, където предния път бе видял Хейко. Да, ето я там, все още губеше времето си със същия магазинер.

Няколко бъбрещи жени за момент скриха обекта на наблюдение на Кудо от погледа му. Когато преминаха, вече не се виждаше нито Хейко, нито прислужницата й. Той хукна към магазина, където тя последно бе се забавлявала. Там я нямаше.

Как се бе случило това? В един миг той я гледаше. В следващия бе изчезнала. Гейшите не се движеха по този начин. Това бе характерно за нинджите.

Кудо се обърна, за да се върне обратно в двореца Цукиджи, по-неспокоен от всякога. И едва не се сблъска с Хейко.

— Кудо-сама — възкликна Хейко. — Какво съвпадение. Да не би и вие да пазарувате копринени шалове?

— Не, не — отвърна Кудо, който трескаво търсеше обяснение. Когато го хванеха натясно изненадващо, не можеше да даде всичко от себе си. — Отивам в храма в Хамачо. За да направя жертвоприношение за предците, паднали в битки.

— Колко похвално — рече Хейко. — В сравнение с това моят интерес към шаловете е повърхностен и безполезен.

— Не, моля ви, мадам Хейко. За вас шаловете са толкова важни, колкото мечовете — за самурая. — Идиотизмът на думите му накара Кудо да се сгърчи вътрешно от страх. Колкото повече говореше, толкова по-глупав щеше да изглежда. — Е, аз трябва да продължа.

— Няма ли да се забавите още малко и да пиете чай с мен, Кудо-сама?

— Нищо не би ми донесло по-голямо удоволствие, мадам Хейко, но задълженията ми изискват да се върна бързо. Трябва да отида бързо до храма и после — обратно до двореца. — След като се поклони набързо, Кудо се запъти отривисто на запад по посока към Хамачо. Ако беше внимавал, вместо да си представя, че Хейко е нинджа, щеше да си спести дългия път пеш. Когато се обърна, я видя, че тя още стои в поклон към него. Тъй като тя го гледаше, той трябваше да продължи по пътя още известно време, преди да го изгубят от поглед и да може да се върне.

По обратния път към Цукиджи той скърцаше със зъби и се ругаеше сам себе си.

3 „Спокоен жерав“

Мъгла покрива гората отпред и морето отзад. В същото време отдалеченият връх на планината Тоса изглежда толкова жив, като пролетно небе. Отпред сред дърветата и сенките се крият точни стрелци. Отзад във водата се крият убийци, хванали се за плаващо дърво. Каква е ползата, че надалеч се вижда всичко?

Судзуме-но-кумо (1701)

Кромуел се събуди от сън и започна да сънува. Над себе си видя надвесено лицето на Емили, златните й къдрици се приближаваха към него. Тя изглеждаше сякаш е безплътна, както и той. Тогава корабокрушението сън ли беше? Намираха се под водата. „Витлеемска звезда“ потъна и те двамата се удавиха. Той се опита да потърси товар, останал след корабокрушението, но погледът му не се откъсваше от Емили.

— „Звездата“ е непокътната — рече Емили. — Тя е на котва в залива Йедо.

Значи в този сън тя четеше мислите му. Светът извън съня би бил по-добро място, ако умовете на всички бяха отворени книги. Тогава нямаше да има нужда от преструвки и срам. Грехът, покаянието и спасението щяха да изживяват изведнъж, в един и същи момент.

— Успокой се, Зефаная — рече Емили. — Няма нужда да мислиш за нищо.