Облак врабчета

— Онзи с името Старк предусети изстрела от оръжието на убиеца. Видях го да търси прикритие, преди да извикам. Това означава, че присъствието на човека на покрива му е било известно.

— Или означава, че е много наблюдателен — поклати глава Генджи. — Добре е да бъдем нащрек за измяна. Но също не е хубаво във всичко да се вижда измяна. Не бива да позволяваме на въображението ни да ни разсейва от реалната опасност. Старк току-що е пристигнал от Америка. В Япония има достатъчно убийци. Кой би си затруднил живота да води убиец отвън?

— Може би някой, който иска да прикрие дори най-малък намек за самоличността си с допълнителни заблуждаващи действия — рече Сайки. — Някой, когото по принцип не бихте заподозрели.

Генджи въздъхна.

— Много добре. Можеш да проучиш въпроса допълнително. Моля те обаче, не безпокой много Старк. Той е наш гост.

Сайки се поклони.

— Да, господарю.

Генджи допълни:

— Нека видим сега как са.

Докато вървяха по коридора, Сайки се сети да попита за бакалина, чиято сграда бе използвал убиецът.

— Какво ще правим с предложението на Фуджита?

— Предай му благодарностите ни и му кажи, че ще му позволим да ни снабди за новогодишните празници.

— Да, господарю — отговори Сайки. Бе достатъчно щедро от негова страна, за да освободи бакалина от страха, но не прекалено щедро, за да е пагубно. Мъдро решение. Сайки последва господаря си, изпълнен с още по-голямо доверие.

Холандският астрономически телескоп отведе погледа на Каваками към покривите над процесията на Генджи. Въпреки че местоположението му пречеше да види улицата, по която тя вървеше, той разбираше къде е антуражът му по поведението на хората на един участък, който не бе закрит от сградите. Когато се хвърлиха на земята, това означаваше, че господарят приближава. А щом се изправеха и подновяваха дейността си — вече бе отминал.

С огромно учудване Каваками видя Мондземон, богатия банкер, който бързо слезе от прочутия си бял кон и се хвърли в мръсотията като всеки друг селянин въпреки фините си дрехи. Мнозина от великите владетели бяха длъжници на Мондземон. Самият шогун дължеше на непоносимия дребен мъж огромни суми. И ето го там, заровил лице в земята при преминаването на длъжниците си. Парите бяха едно, привилегията да носиш два меча и правото да ги използваш свободно — друго. Независимо в каква степен и колко бързо се променяше светът, Каваками бе сигурен в едно. Силата да купуваш никога нямаше да е толкова голяма, колкото силата да убиваш.

На Каваками му се стори, че чува единичен изстрел отдалеч. Когато погледна през телескопа, видя, че Мондземон е вдигнал главата си от земята, а на селското му лице е изписан страх. Белият кон до него се вдигна на задните си крака от обзелата го паника. Само бързата реакция на един от слугите му го спаси да не бъде стъпкан до смърт.

Нещо се бе случило. Трябваше да чака, за да разбере какво. Отстъпи встрани от телескопа.

— Ще бъда в градинската вила — обърна се той към помощника си, Мукай. — Не искам да ме безпокоиш, освен ако не става дума за нещо важно.

Каваками отиде сам във вилата. Не беше нещо повече от обикновен подслон в една от по-малките градини на огромния замък. Въпреки това му носеше най-голямото удоволствие в живота.

Самота.

Беше рядкост за място като Йедо, пълно с почти два милиона души, както и за човек като Каваками, самият той велик владетел, обикновено заобиколен с малка тълпа съпровождащи лица от всякакъв ранг и вид. Всъщност основният му мотив да стане главен шпионин на шогуна беше, че му даваше възможност да бъде сам. Когато имаше нужда да се разтовари от задушаващия товар на социалните задължения, той винаги можеше да се позове на необходимостта от конфиденциалност и да изчезне. Първоначално се възползваше, за да може да се отърве от съпругата и от наложниците си и да посещава различните си любовници. По-късно това му позволи да избягва и любовниците. В крайна сметка той се увлече по задачата свободно да пъха носа си в частния живот на другите. Сега вече наистина почти нямаше време за съпругите, наложниците, любовниците или каквито и да било други фриволни занимания, на които се наслаждаваше преди време.

Сега най-ценно бе времето, през което чакаше. Рядък интервал, когато можеше да е сам с малкия огън, кипящата вода, аромата на чай, чувството от паренето на горещата чаша върху дланите му. Ала днес водата едва бе започнала да кипи, когато откъм вратата се чу познат глас.

— Господарю, аз съм.

— Влез — отвърна Каваками.

Вратата се приплъзна и се отвори.