Облак врабчета

Хейко напусна двореца веднага след Генджи. Съпровождаше я прислужницата й Сачико. Великите владетели не можеха да отидат никъде без войска от телохранители. Най-страховитите мъже в страната обаче нерядко бяха страхливи. Те сееха смърт, така както щастливото дете пръска край себе си смеха. Ала по същия начин по закона на Буда за кармата, от която не можеш да избягаш, те приемаха и смъртта. За разлика от мощните военачалници, куртизанките не се страхуваха от нищо. На практика слабостта беше онова, което изкусно въплъщаваха заради чувството за изключителна уязвимост, породено от красотата, любезността и младостта им. Така можеха да стигнат където искат, без да се страхуват. Това също бе според будисткия закон.

— Мадам Хейко — прошепна Сачико, — следят ни.

— Не обръщай внимание — отговори Хейко. Пресякоха алея, по която от двете страни се издигаха вишни. През пролетта те щяха да са пълни с цвят, така както ги изобразяваха в картините и стихотворенията през вековете. Сега дърветата бяха почернели и голи. Но нима не бяха пак така красиви? Тя застана на едно място, за да се порадва пак на едно голо клонче, на което се спря погледът й. Задържалият се тук-там утринен сняг почти се беше разтопил и бе оставил след себе си ледени водни капки. Няколко снежинки се бяха задържали в сенчестата извивка на клончето. След малко щеше да продължи пътя си. Слънчевата светлина щеше да прогони и тази сянка. Преди да пристигне там, накъдето се беше запътила, снежинките щяха да изчезнат. Тази мисъл стегна гърдите й. Нежелани сълзи напълниха очите й. Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу. Поклон пред Състрадателния Буда, който спасява всички страдащи. Хейко пое дълбоко въздух и преглътна сълзите си. Наистина беше ужасно да си влюбен.

— Не бива да се бавим — припомни й Сачико. — Очакват ви в часа на змията.

— Никога не бих си определила среща толкова рано — отвърна Хейко. — Много е неприятно да започваш деня, бързайки.

— Така е — съгласи се Сачико. — Какво би могла да стори една жена? Казват й и тя се подчинява. — Сачико бе деветнайсетгодишна, на същата възраст като Хейко, но се държеше все едно е по-възрастна. В значителна степен това беше работата й. Като поемаше всички практически задължения, тя освободи Хейко от прозаичните товари на всекидневието.

Двете жени отново тръгнаха. Следваше ги Кудо. Той си въобразяваше, че много го бива в проследяването. Хейко не можеше да разбере на какво се дължеше високото му самомнение. Подобно на повечето самураи Кудо беше нетърпелив. Цялото му обучение го беше научило да се стреми към решаващия момент, който определяше живота или смъртта. Мигновен смъртоносен удар с меча. Кръвта и животът изтичат в земята. Почти нямаше значение кой бе победеният и кой победителят. Решаващият момент. Единствено това имаше значение. За него беше изключително мъчително да следи две жени, които се разхождаха безцелно и често спираха да се възхищават на някое дърво или да разглеждат стока, или просто да отпочинат. Разбира се, Хейко правеше всичко възможно, за да забави стъпка и да спира по-често от обичайното, а също да завързва протяжни разговори. Когато стигнаха до главния търговски район на Цукиджи, Кудо започна да се суети като плъх в капан.

— Сега — даде сигнал Хейко. Няколко жени в съседство преминаха край тях и временно ги скриха от Кудо. Тя се възползва и влезе в магазин от другата страна на улицата, а през това време Сачико просто клекна и посвети цялото си внимание на кошница сушени сепии. Тя наблюдаваше от алеята, когато Кудо пристигна запъхтян. Огледа се френетично насам-натам, без дори да забележи прислужницата на Хейко в краката си. Когато се обърна с гръб, Хейко отново пресече улицата и застана зад него. Направи се на изненадана, когато той мина край нея.

— Кудо-сама, какво съвпадение! Да не би също да пазарувате копринени шалове? — По време на краткия им разговор Хейко трябваше да се пребори със себе си, за да не избухне в смях. Когато Кудо си тръгна и гневно се запъти към Хамачо, Хейко нае рикша. Часът на дракона узряваше за часа на змията. Вече нямаше време да стигне пеш.

Каваками Еичи, велик владетел на Хино, председателстващ инспектор на Канцеларията по вътрешните разпоредби на шогуната, очакваше посетителя си в малката къща. Беше си наложил маската на авторитетната достолепност, съответстваща на значимостта и титлите му.

Която се изпари, щом вратата се отвори. Въобразяваше си, че е подготвен, но всъщност не беше. Никога не беше подготвен. Би трябвало досега да го е разбрал. У нея имаше нещо неуловимо. Когато не бе пред погледа му, подробностите от лицето и формата му се замъгляваха, сякаш нито умът, нито очите имаха силата да поддържат жив спомена за образа на подобна вцепеняваща красота.

Той я погледна и затаи дъх, последва въздишка.

За да си върне известна илюзия за самообладание, той й направи забележка.

— Закъсняваш, Хейко.