Облак врабчета

— Приемете извиненията ми, господарю Каваками. — Хейко се поклони и съвсем непринудено изложи на показ изящната извивка на шията си. Отново чу как Каваками накъсано си поема дъх. Постара се да запази лицето си безизразно. — Следиха ме. Прецених, че е благоразумно да не разбира, че е разкрит.

— Несъмнено не си допуснала да те проследи дотук?

— Не, господарю. — Тя се усмихна при спомена за случилото се. — Позволих му да се сблъска с мен. След това нямаше как да ме следи повече.

— Добре свършена работа — отбеляза Каваками. — Пак ли беше Кудо?

— Да. — Хейко свали чайника от огъня. Каваками бе оставил водата да ври твърде дълго. Ако сега го излееше върху чая, всички тънкости на вкуса щяха да се изгубят. Трябваше да го изстуди до подходящата температура.

— Той е най-добрият специалист за тази задача — рече Каваками. — Може би си предизвикала въпроси в ума на господаря Генджи.

— Едва ли. Сигурна съм, че Кудо действа по собствена инициатива. Владетелят Генджи не е подозрителен.

— Всички владетели са подозрителни — настоя Каваками. — Подозрението е неразделна част от оцеляването.

— Мисля си — продължи Хейко, наклонявайки глава под ъгъл, което се стори на Каваками очарователно, — че ако той може да вижда бъдещето, тогава не се нуждае от предпазни мерки. Знае какво ще се случи и кога. Подозрението става съвсем безсмислено.

Каваками изсумтя.

— Нелепо. Семейството му залага на тази нелепа претенция от поколения. Ако някога някой от тях е могъл да вижда бъдещето, родът Окумичи щеше да е най-изтъкнатият в империята. А не родът Токугава, и тогава Генджи би бил шогун вместо собственик на блатна провинция като Акаока.

— Несъмнено имате право, господарю.

— Не ми изглеждаш убедена. Откри ли някакво доказателство за този прословут митичен подарък?

— Не, господарю. Поне не пряко.

— Не пряко. — Каваками направи гримаса, сякаш изговорените думи бяха кисели.

— Веднъж, когато Кудо и Сайки обсъждаха владетеля Генджи, чух да споменават „Судзуме-но-кумо“.

— Судзуме-но-кумо е името на главния замък на имението Акаока.

— Да, господарю, но те не говореха за замъка. Ставаше дума за таен текст.

Каваками се затрудняваше да следи доклада на Хейко. Колкото повече я гледаше, толкова повече изпитваше желание да пие саке вместо чай. Ала часът и обстоятелствата правеха идеята изключително неразумна. Изобщо беше неразумна. Социалната дистанция между господаря и слугата трябваше да бъде запазена. Той усети в себе си нарастващо раздразнение. Дали защото не можеше да прави каквото искаше с Хейко? Несъмнено не. Той беше самурай с древен произход. Първичните желания не го контролираха. А какво тогава? Проблемът да знае повече, отколкото знаеха другите. Това беше. Каваками бе човекът, който виждаше, който знаеше благодарение на информацията, получавана от докладите на мрежа от хиляда шпиони. В съзнанието на народа обаче Генджи бе надарен да вижда дори по-далеч от Каваками. Смяташе се, че има дарбата за пророчество.

— Не е необичайно родовете да имат така наречените тайни учения — обясни й Каваками. — Обикновено това са книги със стратегия, а нерядко са просто плагиати на „Изкуството на войната“ на Сун Цу.

— За този текст се твърди, че съдържа пророчествата на всеки владетел на Акаока от времето на Хиронобу преди шестстотин години.

— Подобни слухове отдавна обграждат рода Окумичи. Казват, че на всеки трийсет-четирийсет години се ражда по един пророк.

— Да, господарю. Така казват. — Хейко се поклони. — С ваше разрешение. — Тя изсипа горещата вода в каната за чай. Във въздуха се разнесе аромат.

— Ти вярваш ли на това? — Гневът, който изпълни Каваками, го накара да поеме чая твърде бързо. Той го преглътна, без да позволява на болката да се появява на лицето му. Горещата течност опари гърлото му.

— Просто смятам, че след като се говорят такива неща, може би истината е някъде по средата. Може да не е непременно пророчество, господарю.

— Нищо не може да е така само защото е казано. Ако вярвам на всичко, което чувам, ще трябва да екзекутирам половината население на Йедо и да хвърля в затвора останалите.

Тези думи бяха толкова близо до остроумието, колкото Каваками можеше да се доближи. Хейко се изкикоти от вежливост, прикривайки устните с ръкава на кимоното си. Направи мним игрив поклон с дълбок реверанс.

— Без мен, надявам се.

— Не, разбира се — потвърди Каваками, донякъде успокоен. — За Майонака-но-Хейко могат да се чуят единствено похвали.

Хейко отново се изкикоти.

— За жалост нищо не е така, само защото е казано, че е така.

— Ще се опитам да го запомня. — Каваками се усмихна широко, благодарен, че чува толкова скоро да бъде цитиран така игриво от толкова грациозна и чаровна жена.