Облак врабчета

„Нодова“ да прикрива гърлото му и две „соде“ със същата цел за раменете. „Донака“, „кусадзури“ и „хаитате“, изработени от стоманени плочки, достатъчно здрави, за да издържат на малките мускетни гюлета, опасваха гръдния му кош, слабините и бедрата. Освен двата меча, с които никога не се разделяше, в пояса си напъха английски пистолет кремъклия с пет куршума.

Шигеру бе командвал тази нощна стража. Без проблем изведе коня си от конюшнята. Никой не се усъмни в появата му. Когато нареди вратата да се отвори, тя бе отворена и той бързо напусна замъка с коня си.

Домът на неговия тъст Йоритада бе в планините, източно на кратко разстояние от замъка. Когато Шигеру стигна там, той завари Йоритада и десетима от неговите васали да го чакат пред стените. Бяха облечени както него — в пълно снаряжение. Шестима самураи държаха мускети на прицел.

— Не се приближавай — предупреди Йоритада — или ще бъдеш застрелян.

— Дойдох при жена си и децата си — рече Шигеру. — Изведи ги и ще си отида с мир.

— Умеко повече не е твоя жена — отсече Йоритада. — Тя се върна у дома и поиска защитата ми за себе си и за децата си.

Шигеру се разсмя, сякаш тъстът му беше казал нещо много смешно.

— Защита? От какво?

— Шигеру — обърна се към него Йоритада със спокоен и изпълнен с тъга глас, — умът и духът ти не са добре. Виждам това от много седмици. Тази вечер Умеко дойде при мен обляна в сълзи. Каза, че си започнал непрекъснато да шепнеш, денем и нощем, за кървавите мъчения на Ада. Децата треперят в твое присъствие. Моля те, поискай напътствия от владетеля Киори. Баща ти е мъдър човек. Той ще ти помогне.

— Няма да помогне на никого — отвърна Шигеру, който наблюдаваше изкъсо за възможност. — Тази вечер владетелят Киори бе отровен.

— Какво! — Йоритада направи крачка напред, изумен от новината на Шигеру. По същия начин реагираха и останалите самураи. Сега. Това бе решаващият момент.

Шигеру пришпори коня си, зареди пистолетите и ги измъкна възможно най-бързо. Не беше добър стрелец и не улучи никого. Намерението му беше единствено да отклони вниманието на хората на Йоритада.

Успя да изпълни замисъла си. Само двама от хората с мускетите бяха близо до целта. Две гюлета удариха коня му и животното падна.

Шигеру скочи от седлото, приземи се на крака и хукна, като обезглави тъста си с първия удар на катаната си. Порейки въздуха и всичко по пътя си с катаната в дясната си ръка и пронизвайки с тантото в лявата, Шигеру уби или рани смъртно всеки, който му се изпречеше, преди прахът от падането на коня му да се е уталожил на земята.

Зад портата тъщата му, Садако, чакаше с четири жени от нейната свита. Всяка държеше „нагината“ — пика с дълго острие, предпочитано оръжие от жените самураи.

— Прокълнат демон! — Садако сякаш изплюваше думите. — Предупредих Умеко да не се омъжва за теб.

— Трябвало е да те послуша — отвърна Шигеру.

Откри Умеко и децата в чаената къща във вътрешния двор. Когато се облегна на вратата, катана с детски размер се заби в оризовата хартия, която покриваше дървената рамка. Острието разряза по дължина лявата му вежда и той едва не загуби едното си око.

— Влез и ще умреш! — заяви отвътре смел детски глас, в който не се усещаше и нотка на страх. Това бе най-малкото им дете, техният шестгодишен син, Нобуйоши. Шигеру можеше да си представи сцената вътре. Нобуйоши охраняваше вратата, бе изпънал едната си ръка с катана в нея, върхът й бе на равнището на очите му. Зад него стояха Умеко и дъщерите им — Еми и Сачи.

Шигеру използва върха на своята катана, за да отвори вратата. Нобуйоши го видя и зяпна от изненада. Детето бързо отстъпи. По-добрата стратегия беше да остане на позиция, тъй като малкият праг ограничаваше свободата на движение на Шигеру, когато той влезе. Ала той не можеше да обвинява детето. Даваше си сметка, че изглежда страховито. От главата до петите беше прогизнал с кръвта на осемнайсетте души, които уби или рани. Деветнайсет, ако броеше и себе си. Кръв течеше от раната на врата му, там, където го бе ударила тъщата му. Ако беше го засегнала два-три сантиметра по-надолу, щеше да го убие.

Сърцето на Шигеру се изпълни с гордост, когато погледна сина си. През краткия си живот бе научил добре уроците си. Държеше меча в подходящия ъгъл, в съответната поза. Стойката му бе балансирана, позволяваше движение във всяка посока. А което бе най-важното, беше застанал така, че собственият му живот стоеше между нападателя и майка му с двете му сестри.

— Браво, Нобуйоши. — Шигеру бе изричал тези думи много пъти преди това, след трудни практически уроци с меч, копие и лък. Нобуйоши не каза нищо. Вниманието му бе изцяло съсредоточено върху Шигеру. Синът му търсеше възможност, оглеждаше се за решителния миг. Заслужаваше да умре като самурай, какъвто беше. Шигеру си позволи да се спъне, когато пристъпи вътре в тясното пространство.