Облак врабчета

— Добре дошъл си да се присъединиш за вечеря, братко християнино. — Емили използва обичайното обръщение на последователите на „Правдивото слово“, с което се посрещаха всички новодошли. „Братко“, защото както казваше Зефаная, не са ли всички хора братя? „Християнино“, защото, въпреки че могат да не си дават сметка, не са ли всички хора, независимо дали са грешници, светци или езичници, християни по милостта и опрощението на Нашия повелител Господ?

— Задължен съм ви, мадам — рече странникът и отново сведе глава в кратък поклон. — Благодарен съм ви. — Изговаряше думите носово. Тексас, предположи тя, или някъде наоколо.

— Това място е благословено с покоя на Господ, братко християнино. — Тя протегна ръката си. — Насилието няма място тук.

Той я погледна и примигна няколко пъти, преди да схване думите й.

— Няма, мадам — отвърна той. Разкопча кожената каишка, която придържаше дъното на кобура към бедрото му, откачи го от кръста си и й го подаде с оръжието в него.

Тя едва не го изпусна.

— „А сега ви предавам, братя, на Бога и на словото на благодатта Му.“10 — Оръжието беше голямо и много тежко.

— Благодаря ти — рече той.

— Когато чуем думи от евангелието, казваме „амин“.

— Не познавам евангелието, мадам.

— А сега ви предавам, братя, на Бога и на словото на благодатта Му. Това са праведните думи. Деяния на светите Апостоли, глава двайсета, стих трийсет и втори.

— Амин — повтори странникът.

Тя се усмихна. Смирението му бе обещаващо. Несъмнено бе вършил лоши неща, вероятно с оръжието, което тя сега държеше. А може би с другото, което тя видя, че е затъкнато отляво на колана му. Все още никой не можеше да престъпи милостта и закрилата на Господ.

— И това — тя посочи другото оръжие с брадичка.

Той погледна към дръжката му, сякаш бе изненадан, че го вижда.

— Забравете го — за пръв път той се усмихна. — Имам го отскоро. — Приличаше по-скоро на малък меч, отколкото на голям нож. Остави го върху пистолета и кобура, които Емили държеше.

— По-добре харчете парите си за средства на мира — отбеляза Емили.

— Амин — рече странникът.

— Това са мои думи — обясни тя, — не евангелски.

— Все едно не съм го купил. — Той се усмихна отново със странна усмивка. Устните му се изкривиха, а очите му се присвиха.

— Откъде тогава си го взел, братко християнино? — Спечелил ги е на комар, помисли си Емили, или по-лошо, откраднал ги е. Даваше на непознатия възможност да си признае и така да направи първата стъпка към началото на новия си живот по милостта и благоволението на Бога.

— Нож с трийсетсантиметрово лезвие — обясни той. После, когато си даде сметка, че тя не разбра нищо, допълни: — Прощален подарък.

Много добре, за момента нямаше да има признание. Тя бе изпълнила дълга си, като му бе открила пътя. Попита го:

— Как се казваш?

— Матю — отвърна той.

— Аз съм сестра Емили, братко Матю. С радост те приветствам и те каня да вечеряш с нас със закрилата на Бог.

— Благодаря, сестра Емили — отвърна той.

Споменът за това по-обещаващо време предизвика така внезапно сълзи в очите й, че тя не успя да им попречи да започнат да се стичат по бузите й.

Старк се протегна над Кромуел и подаде на Емили носната си кърпичка. Тя покри лицето си с нея и започна да плаче почти безмълвно, раменете й трепереха от зле прикритите ридания. Беше изненадан, че е възможно от нея да блика такава емоция. Държанието й с проповедника преди беше резервирано вежливо. Ако човек не знаеше, никога не би допуснал, че са сгодени. Това бе само едно доказателство колко малко знаеше за жените. Не че имаше някакво значение. Не че го интересуваше. Сърцето на Старк изпомпваше кръв в тялото му, това беше. В противен случай това щеше да е сърцето на мъртвец.

Старк я посъветва:

— Трябва да си отпочинеш, сестро Емили. Аз ще бдя над брат Зефаная.

Емили поклати глава. След няколко дълбоки вдишвания тя най-сетне бе способна да заговори.

— Благодаря ти, братко Матю, но не мога. Моето място е с него.

Старк чу шумолене от дреха в коридора. Някой идваше. Четиримата самураи отвън се поклониха ниско. Момент по-късно владетелят Генджи се появи на прага с командира на охраната си. Той погледна Емили и Старк, после каза няколко думи на самурая. Четиримата мъже се поклониха и изрекоха една-единствена сричка, която приличаше на „Хай!“, и бързо напуснаха. Старк забеляза, че всички около Генджи казват тази дума често. Предположи, че означава „да“. Едва ли хората щяха да казват толкова често „не“ на някой, който можеше да унищожи тях и всички техни близки заради най-малкия каприз.

Генджи се усмихна и ги поздрави с лек поклон. Преди да са успели да се изправят на крака, той бе седнал до тях на колене, очевидно се чувстваше съвсем удобно. Каза нещо и зачака. На Старк му се стори, че ги гледа така, сякаш очаква отговор.

Старк поклати глава.

— Съжалявам, господарю Генджи. Никой от нас не говори японски.

Изумен, Генджи се обърна към Сайки и каза:

— Той мисли, че му говоря на японски.

Сайки отвърна:

— Да не е пълен глупак? Не познава ли собствения си език?