Облак врабчета

Малкият будистки храм на територията на замъка Судзуме-но-кумо беше изграден в отдавнашната тринайсета година от управлението на император Го-ханадзоно. За разлика от всички други, не беше посветен на определена секта. Това бе така, защото владетелят Уакамацу го бе построил, за да изкупи греха си за разрушаването на над трийсет манастира Джодо, Ничирен, Тендай и Шингон и унищожаването на пет хиляди монаси заедно с техните семейства и поддръжници. Тежковъоръжените вярващи бяха пренебрегнали командата на господаря си да прекратят религиозните си междуособици и политическите машинации.

Шигеру познаваше храма в големи подробности. От детството му насам той присъстваше неизменно в най-ужасяващите му сънища. Знаейки, че тези сънища са пълни с предзнаменования, и без да разбира никое от тях, той прекара години в изучаване на историята на храма с надеждата да намери напътствия в минали събития и персонажи. Това обаче не се случваше.

Сега, вече твърде късно, той разбра. Това бе начинът, по който предзнаменованията се разкриваха винаги пред него. Твърде късно. Той коленичи на слабата светлина на единствената лампа и запали сто и петата ароматизирана пръчка. С реверанс я постави на погребалния олтар на баща си, Киори, покойния владетел на Акаока.

— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.

Той изрече едни и същи думи за сто и пети път. После запали сто и шестата пръчка. Пламъците от прекомерното изобилие от горящи аромати изпълниха храма със задушлив дим. Той не обърна внимание на парещата болка в очите и дробовете си.

Казваха, че кръговете на Ада са шестнайсет на брой. Той обаче знаеше друго. Сто и осем бяха огорченията, които човек си причиняваше чрез безкрайната си алчност, омраза и невежество. Сто и осем бяха покаянията, които довеждаха изгубените души до светлината на Буда. Сто и осем живота щеше да изживее Шигеру в сто и осем кръга на Ада заради невъобразимите си престъпления. Когато запали сто и осем ароматизирани пръчки, ще започне.

— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.

Ала той нямаше да получи прошка, знаеше го. Духът на господаря Киори може би щеше да му прости за собственото си убийство, но не и за останалите. Никой нямаше да му прости.

— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.

Шигеру бе изненадан и учуден. По някакъв начин успяваше да продължава да брои. Въпреки чудовищните видения, които му пречеха да спи и изпълваха главата му с такова напрежение, че очакваше черепът му да експлодира всеки момент, а също обезсмисляха самото му съществуване, той продължаваше да брои. Това беше сто и осмата ароматизирана пръчка.

— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.

Той притисна челото си към пода. Непрекъснат глух шум от безкрили машини за летене изпълваше ушите му. Зад затворените му клепачи огромни фенери, които горяха без огън, го заслепяваха. Гърлото му се задушаваше от дразнещия вкус на цветния, видим въздух.

Сигурен бе в това — бе напълно луд.

Един представител от всяко поколение Окумичи беше прокълнат с дарбата да вижда бъдещето. В предишното поколение това бе баща му. В следващото бе Генджи. В неговото, нещастието се бе стоварило върху самия Шигеру. Онзи, който „виждаше“, неизменно страдаше, защото пророчеството невинаги ставаше понятно. Що се отнася до него, така и не се стигаше до разтълкуване на видението, само до страдание. Събитието се случваше и той нямаше представа какво ще е то, докато не преминеше от бъдещето в миналото. А след страданието идваше още страдание.

Ако го тормозеха само пророчески сънища, животът щеше да е поносим. Ала после започваха виденията при пробуждане. Самурай, истински обучен в бойни изкуства, можеше да издържа повече, но безмилостният поток на съзнанието, неосвободен дори от съня, можеше да се издържа само донякъде.

Небето се подпали и падна на земята, изгаряйки пищящи деца. Червеи на метални насекоми пълзяха из Йедо и тъпчеха търбусите си с човешка плът и издишваха отровен въздух, изпълнен със зловонието от труповете на плячката им. Милиони мъртви риби плуваха в отровените сребърни води на Вътрешно море.

Видяното с ума му надминаваше това, което виждаха очите му. Винаги. Нямаше миг покой.

Шигеру се спря на входа на храма. Поклони се пред телата на двете убити монахини и изобщо не му направи впечатление, че стъпи в двете локви, образувани от стичащата се от тях кръв, които се сливаха. Пълната луна се бе изкачила високо над замъка, когато по-рано той бе прекосил двора. Сега, когато се връщаше към семейното жилище, той забеляза, че нощта все още е осветена от лунната светлина, но самото кълбо не се виждаше, защото се бе скрило зад стените на замъка.

Леглото на жена му бе празно, завивката бе отхвърлена набързо настрани. Провери в стаите на децата. Тях също ги нямаше. Ето това не бе предсказал. Мрачна усмивка изкриви лицето му. Къде ли бяха? Имаше само една възможност.

Отиде в личната си оръжейница и се облече.

Метален шлем с пискюл от червена конска опашка и дървени рога.

Лакирана маска за лицето, която защитава бузите и челюстта.