Облак врабчета

— Аааййй! — С гръмогласен вик в израз на пълна отдаденост, Нобуйоши нанесе стремителен удар там, където бойното снаряжение беше оставило гърлото на Шигеру незащитено. Синът му направи това, което бе длъжен да стори всеки самурай. Хвърли се в атака, без да помисли за себе си. В този момент, когато нямаше ограничения, Шигеру нанесе удара с такава мълниеносна бързина, че тялото на Нобуйоши продължи напред, а главата му падна на пода зад него.

Еми и Сачи изкрещяха и се притиснаха една към друга, сълзи се стекоха по детските им бузи.

— Защо, татко, защо? — попита Еми.

Умеко държеше кинжал в лявата си ръка. В дясната стискаше малък пистолет. Вдигна го и стреля. Куршумът се удари в стоманата на шлема му и отскочи. Умеко пусна пистолета и остана само с кинжала.

— Спасявам ви от грехове в бъдещето — каза тя. С две бързи движения тя преряза гърлата на дъщерите си. Кръвта плисна по бледата коприна на нощните им кимона. Умеко погледна Шигеру право в очите: — Нека Състрадателният Буда те отведе в безопасност в Чистата земя — бяха последните й думи, преди да забие острието в собственото си гърло.

Шигеру седна на пода на чаената къща, сред кървавите руини на живота си, във всяка ръка държеше по един меч. Наблюдаваше тесния праг. Скоро щеше да чуе звука от копита на коне, които носят на гърба си войските от замъка. Започна да се смее. Все още беше прокълнат. Ала бе освободил съпругата и децата си. Те ще останат недокоснати от настъпващия ужас, който обещаваха пророческите му сънища и видения.

II Красиви мечтатели

4 Десетима мъртви мъже

Разкъсват те съмнения. Властелин е хаосът. Не знаеш, нищо от днес за утре. Вслушай се в сърцето си и намери посоката. Бие като барабан. Реве като буйни води през зимата. Накрая звукът и тишината стават неразличими.

Слушай.

Слушай.

Слушай.

Кръв, а не вода.

Твоята кръв.

Судзуме-но-кумо (1860)

Очакванията на Емили за сватбената й нощ бяха изпълнени с надежда и ужас. Ужасът произтичаше главно от физическото отвращение, което изпитваше към Зефаная; надеждите й почиваха на също толкова голямата и несъмнена антипатия, която той демонстрираше към нея. Ако някое от тези качества отсъстваше, тя изобщо не би обмисляла предложението му. Свързано с обещанието да напуснат Америка, това го правеше неустоим поклонник. Връзката им като съпруг и съпруга не би могла да бъде така съвършено лишена от интимност. Беше неразумно да се очаква пълна липса на брутално животинско съвкупление, обслужващо брака. За щастие, най-вероятно то щеше да бъде сведено до минимум. Преживяваната от време на време агония бе ниска цена за възможността, която той предлагаше.

Сега и надеждата, и ужасът си бяха отишли, прогонени от куршума на убиец. Когато Зефаная умре, Емили щеше да остане сама, а сама не бе възможно да пребивава в Япония. Без защитата на баща, брат или съпруг, жената нямаше почтено място в чужда страна. Щеше да бъде принудена да се върне в Америка. Или може би имаше алтернатива? Не беше ли възможно да продължи мисията с брат Матю?

Тя го стрелна тайно с поглед. Беше се загледал навън в градината. Нито лицето, нито позата, нито поведението му издаваше за какво мисли. Както винаги, той бе за нея загадка.

Беше влязъл в живота им за пръв път преди четири месеца. Това стана в мисията на „Правдивото слово“. Тя сервираше супа на бедните и бездомните, когато забеляза мъж на входа на трапезарията.

Дрехите му на конник преследвач бяха мръсни. Черната шапка на главата му изглеждаше така, сякаш някога може да е била бяла. Косата се спускаше по гърба и раменете му все едно бе див индианец. Лицето му бе мрачно, с изпити бузи и тъмни кръгове под очите. Щръкналата прораснала брада бе назъбена отдолу, сякаш я бе рязал с нож. Очевидно изпаднал в нужда, той приличаше на всеки друг от десетките несретници, за които тя се грижеше всеки ден. Само дето той не се блъскаше яростно на опашката за храна, не се нахвърляше на яденето като прегладнял човек и не посвещаваше цялото си внимание върху съдържанието на чинията, която тя му подаваше. Все едно самото спокойствие бе застанало на прага. Движеха се само очите му. Те бавно оглеждаха мъжете, насядали по масите и подредили се на опашка. Ръцете му бяха отпуснати от двете страни на тялото, но все пак по-скоро в готовност, отколкото инертни. В следващия момент тя забеляза издутината на дясното му бедро под спечения от мръсотия жакет.

Помоли сестра Сара да поеме черпака, с който разливаше супата, и отиде при странника.

Щом тя се приближи, той свали вежливо шапката си и кимна с глава:

— Мадам.