Облак врабчета

Хейко никога не спираше да се възхищава колко е лесно да пречупиш мъжете. Единственото, което бе необходимо, бе да демонстрираш малко глуповатост. Те чуваха кикотенето, виждаха усмивките, вдишваха нежните аромати от гънките на копринените дрехи и никога не забелязваха твърдия блясък в очите зад момичешки пърхащите клепки. Това важеше дори за Каваками, който бе познавач на човешката душа и характер. Той бе човекът, създал Майонака-но-Хейко. Ала и той бе уязвим като другите. Всички други, с изключение на Генджи.

— За дядото на владетеля Генджи, покойния владетел Киори, също се твърдеше, че познава бъдещето. — Каваками прие още чай от Хейко. Този път отпи по-внимателно. — Ала той почина внезапно преди три седмици, вероятно стана жертва на отравяне. А не би ли трябвало да предвиди това нещастие и да избегне фаталната доза?

— Може би не всичко може да се предвиди, господарю.

— Удобно извинение — отбеляза Каваками, който отново се разгорещи. — Това поддържа мита жив. Всичко е лишена от съдържание пропаганда, дело на рода Окумичи. Ние, японците, сме безнадеждно суеверни и доверчиви. Родът Окумичи умно се възползва от това. Заради тези детски приказки за пророчеството им се придава значимост, която те не заслужават.

— Сигурно ли е, че отрова е причинила смъртта на владетеля Киори?

— Ако ме питаш дали аз съм го наредил, отговорът е не.

Хейко се отпусна на пода в дълбок поклон.

— Не бих дръзнала да съм толкова безцеремонна, господарю Каваками. — Тонът и поведението й бяха напълно сериозни. — Простете ми, че създадох грешно впечатление. — Мъжът бе шут, но опасен и умен. В стремежа си да разбере с каква информация за Генджи разполага той, тя бе стигнала твърде далеч. Ако не внимаваше повече, той можеше да разбере, че интересът й надхвърля обикновените задължения.

— О, стани, стани — енергично я подкани Каваками. — Не съм се обидил. Ти си моят доверен васал. — Жените, разбира се, не можеха да имат такъв статут. Ала това бяха само думи. Нищо не му костваше да ги каже.

— Почитате ме повече, отколкото заслужавам.

— Глупости. Трябва да знаеш какво правя, за да действаш в съответствие с мен. Вярно е, че не обичах господаря Киори, но на него не му липсваха врагове. Дружелюбността му към чужденците, особено към американците, ядосваше мнозина. А още повече бяха разгневените от интереса му към християнството. Не се радваше на ентусиазирана подкрепа дори в рода си. Ти самата ми докладва, че Сайки и Танака, двама от най-верните му старши васали, са се възпротивили силно на присъствието на мисионери в имението. Танака дори толкова се разстрои, че подаде оставка и се оттегли в манастира Мушиндо преди шест месеца.

— Да, господарю, така е. Прие будистката вяра и монашеско име Сохаку.

— Религиозният фанатизъм може да е по-смъртоносен от политическото разнообразие. Танака или Сохаку, ако предпочиташ така, е най-вероятният убиец според мен.

— Колко трагично — рече Хейко, — да бъдеш убит на преклонна възраст от приближен.

— Приближените са най-опасни — Каваками погледна Хейко изпитателно, за да разбере реакцията й, — защото ние твърде често забравяме да сме нащрек с тях. Ти например делиш леглото с владетеля Генджи, но във всеки момент можеш да прережеш гърлото му. Не е ли така?

Хейко се поклони, внимаваше усмивката й да е точно правилната усмивка — отстъпчива, без да е язвителна.

— Да, това е така.

— Нали няма да имаш проблем да преодолееш чувствата си към него?

Хейко се разсмя весело.

— Играете си с мен, господарю Каваками. Аз съм в леглото му, защото вие ме пъхнахте там, а не заради някакви предполагаеми чувства към него.

Каваками се намръщи.

— Внимавай, Хейко. Когато си с него, тази истина трябва да остане скрита дори за теб. Трябва да го обичаш всеотдайно, дори безнадеждно или той ще разбере каква си и ще станеш безполезна за мен.

Хейко се поклони до земята.

— Да, господарю. Слушам и се подчинявам.

— Добре. Ами чичото на владетеля Генджи? Откри ли къде е?

— Не още. Откакто владетелят Шигеру напусна замъка, не е бил забелязван на никое друго господарско място за живеене в имението Акаока. Възможно е да е избягал от собствения си род.

Каквато и да бе причината, това бе добра новина. Чичото бе много по-опасен от племенника си. Шигеру беше фанатичен практик на древното самурайско изкуство. Можеше да убива със или без оръжие и го правеше. Широко известно бе, че е участвал в петдесет и девет дуела и ги е спечелил всичките, а това бе с един по-малко от поставения преди две столетия рекорд от легендарния Миямото Мусаши. Шейсетият и шейсет и първият дуел бяха определени за последния ден на старата година и първия ден от новата, но най-вероятно нямаше никога да се състоят. Шигеру бе изчезнал.

— Разкажи ми какво си научила.

Хейко незабавно се разприказва. Ако се замислеше прекалено много над онова, което казваше, нямаше да е способна да продължи. Част от информацията бе дошла при нея от няколко различни източници. Според нея тя сглобяваше историята точно, но се надяваше от все сърце да не е права.