Облак врабчета

Деветият мъртъв мъж хвана Старк неподготвен. Чакаше го зад вратата в хотелска стая в Сан Франциско. За Старк бе загадка, която не намери време да разреши, как двеста и трийсет килограмов мъж се бе скрил зад вратата. Изскочи и нанесе удар с нож, като едва не вкара почти цялото двайсетсантиметрово острие в гърба на Старк. Пистолетът на Старк 44-ти калибър изскочи от ръката му и затова той прибегна до 22-калибровия револвер и изстреля пет куршума в деветия мъртъв мъж. Той продължаваше да го напада, а ножът проблясваше пред погледа му. Старк размаха револвера като чук, имаше късмет и удари силно в слепоочието деветия мъртъв мъж.

Десетият мъртъв мъж беше единият от двама души. Той бе човекът, който взе кораб до Япония като мисионер на „Правдивото слово“ година по-рано. Ако не беше той, Старк щеше да бъде десетият мъртъв мъж.

Единият от тях трябваше да умре.

Монахът, когото наричаха Джимбо, се върна в манастира Мушиндо късно следобед. Сохаку чуваше щастливите гласове на децата доста преди да види когото и да било. Когато Джимбо си тръгваше, той винаги бе съпроводен от орляк деца от съседното село.

— Не си тръгвай, Джимбо!

— Да, не си отивай!

— Още е рано!

— За какво са ти тези билки? Няма да ги ядеш, нали?

— Баба ми каза, че можеш да вечеряш с нас, Джимбо. Не искаш ли? Не ти ли е омръзнала монашеската каша?

— Разкажи ни още една случка! Само една!

— Джимбо, разкажи ни как ангелите на Буда дошли от Чистата земя и ти показали Пътя!

— Джимбо! Джимбо! Джимбо! Джимбо!

Сохаку се усмихна. Последният глас бе на Горо, бавноразвиващия се син на местната селска идиотка. Бе едър, дори по-едър от Джимбо, който бе една глава по-висок и двайсет и пет килограма по-тежък от всеки друг мъж в провинция Ямакава. Преди Джимбо да дойде при тях, Горо стенеше, хленчеше, плачеше и крещеше, но не говореше. Сега в речника му имаше една дума и той я използваше постоянно.

— Джимбо! Джимбо!

— Спрете. — Джимбо бе стигнал портата. Той видя монасите въоръжени с бамбукови пръчки, да се разполагат около оръжейницата. Абат Сохаку бе седнал да медитира до барикадирания праг. — Прибирайте се вкъщи — разпореди се той на децата.

— Какво става?

— Нека видя, нека видя!

— Това е лудият, обзалагам се. Сигурно пак е откачил.

— Джимбо! Джимбо! Джимбо!

— Млъкни, глупако! Знаем му името.

— Прибирайте се — отново им нареди Джимбо — или в противен случай няма да дойда в селото.

— О, ако си тръгнем сега, ще изпуснем всичко интересно.

— Да, предишния път лудият хвърляше хора през стената!

Джимбо погледна строго децата.

— Няма да дойда в селото и вдругиден.

— О, добре. Хайде, да тръгваме.

— Но ще дойдеш утре?

— Обещаваш ли?

— Обещавам — отвърна Джимбо.

Двете най-малки момиченца хванаха Горо за ръцете. Ако се бе възпротивил, нямаше да могат да го помръднат. Но Горо винаги се подчиняваше на жените. Възрастни жени, млади жени, малки момиченца. Изглежда, някои уроци — по твърдост или нежност, — които майка му бе му предала, се бяха настанили удобно в гънките на мозъка му. Когато двете момиченца го затеглиха след себе си, той ги последва, без да оказва съпротива.

— Джимбо!

Остана на място и наблюдава, докато децата се изгубиха по тясната пътека към долината. Не се обърна, докато и последното не изчезна от погледа му. Дневната светлина избледня с часа на маймуната. Беше време да приготви вечерната си каша. Запъти се направо към кухнята. Не изпитваше любопитство към необичайната ситуация. Ако поискаше да разбере какво става, абатът щеше да му каже.

Грижовно и благодарно той изми билките, които бе събрал в планината. Не след дълго дългите зелени листа щяха да бъдат накълцани на малки парченца. Щяха да украсят кашата и да й придадат празничен вкус и цвета на обикновено ястие. Откакто бе в манастира, бе загубил представа за месеците и дните. Сезоните се разпознаваха по-лесно. Сега бе зима. Коледа бе през зимата. Може би на днешния ден. Джимбо вече не беше християнин, но не виждаше нищо лошо в това да си спомни Коледа. Думите на Буда и Христос бяха съвсем различни, но доколко различни бяха посланията им? Не толкова различни, помисли си той.

— Джимбо, абатът иска да те види. — Таро надникна през прага. Беше облечен за път в жакет за езда вместо с монашеска роба. Двата меча бяха запасани в пояса му. Отвън конят тихо цвилеше.

Джимбо последва Таро в оръжейницата. Абатът даде знак на Джимбо да отиде при него, а на Таро поръча:

— Тръгвай. — Таро се поклони, скочи на коня си и препусна в галоп към портата. Падаше здрач. Под прикритието на тъмнината щеше да язди до вражеската територия на съседната провинция Йошино. Джимбо се помоли наум приятелят му да е в безопасност.

— Огромни метални зверове бълват пламъци — гласът на Шигеру се дочу откъм барикадираното здание. — Навсякъде се усеща миризмата на изгорена човешка плът.

Сохаку попита:

— Тези думи приличат ли ти на пророчество, Джимбо?

— Не знам как звучи пророчеството, преподобни абате.

— Мислех, че християнството е религия на пророчествата.

— Не знам. Не съм християнин.

— Но си бил — настоя Сохаку. — Вслушай се в думите му. Пророчески ли са?