Облак врабчета

— Емили — обърна се той към нея. Постави главата й на рамото си и я отдалечи от Кромуел. Усети как тя се отпуска. Ръцете й го обвиха. Зарови глава в гърдите му и се разплака. Старк излезе заедно с нея от стаята. Недалеч имаше малка градина. Щеше да я отведе там. — Ела. Не е възможно да се направи нищо повече.

В коридора, който водеше към градината, Старк и Емили се натъкнаха на двама мъже, които вървяха забързано към стаята, от която току-що бяха излезли. И двамата носеха по два самурайски меча, но главата на втория бе избръсната, а облеклото му бе грубо и просто. Изглежда, пристигаше отдалеч и бе бързал да стигне дотук. Прахът, примесен с пот, се бе превърнал в кал по лицето му.

— Не, братко Матю — възпротиви се Емили. — Не мога да оставя Зефаная сам.

— Брат Зефаная вече не е сам — убеждаваше я Старк. — Той е заедно с праведните в дома на Спасителя.

Сайки бе ужасен. Чужденецът бе изкашлял кървавите си вътрешности върху владетеля Генджи. Нещо по-лошо, той бе умрял в ръцете му. Шинтоистките свещеници трябваше да бъдат повикани незабавно, за да пречистят владетеля. После, веднага след изнасянето на тялото, стаята също трябваше да бъде пречистена. Чаршафите, леглото, мебелите, рогозките татами, всичко трябваше да бъде изнесено и изгорено. Това не интересуваше самия Сайки. За него всички религии бяха приказки. Някои хора обаче се поддаваха на стари суеверия.

— Господарю — каза Сайки, — не сте в състояние да помогнете на чужденеца. Моля ви, оставете другите да се занимават с тялото му.

— Той не е умрял — отвърна Генджи, — просто спи.

— Спи? Невъзможно. — Сайки се наведе по-близо. От тялото на чужденеца се надигаха ужасни миризми, от които му се повдигна. Ала в следващия миг видя гръдния му кош да се повдига и спада и чу слабото свистене на въздуха, който преминаваше през огромния му нос.

Генджи обърна Кромуел към Ханако и другата прислужница.

— Задръжте го седнал до завръщането на доктор Одзава. Ако отново започне да се задушава, направете необходимото, за да изчистите гърлото му, включително с ръка, ако се налага.

— Да, господарю — отговориха двете прислужници. Те с мъка се бореха да не повърнат от гадната миризма, която се носеше от тялото на чужденеца. Да покажат неудоволствие от каквото и да било в присъствието на господаря си би било непростимо нарушение на етикета.

— Погледни колко е спокойно лицето му — обърна се Генджи към Сайки. — Той сънува целебни сънища. Смятам, че ще оцелее.

— Това би било чудо.

— Той е християнин. Неговата религия е религия на чудесата.

— Още не е умрял, господарю, но това едва ли означава, че ще оцелее. Той излъчва единствено зловонието на смъртта.

— Може би не. Съмнявам се, че се е къпал по пътя насам през морето. Вероятно това е източникът на зловонието.

На вратата чакаше самурай от граничната стража. Когато Генджи погледна към него, той се поклони.

— Господарю, ездач донесе спешно съобщение.

— Доведи го. — Той би предпочел да свали тези кървави дрехи и незабавно да се изкъпе. Ала трябваше да почака.

Въпреки грубото облекло и обръснатата глава пратеникът му бе познат. Името му бе Таро. Преди шест месеца той заедно с двайсетина от най-добрите кавалеристи на провинция Акаока бяха получили духовен сан заедно с техния бивш командир. Таро можеше да идва само от настоящото си местоположение в манастира Мушиндо, а идвайки оттам, той можеше да носи само едно съобщение. Не беше необходимо Генджи да го чуе, за да разбере какво е то.

— Господарю — започна Таро. Той спря за миг, за да си поеме дъх. — Капитан Танака… — Отново спря и се поклони в знак на извинение: — Тоест, абат Сохаку следва инструкциите.

Генджи кимна.

— Каква е ситуацията в провинцията?

— Голямо движение на войски в провинция Йошино, господарю. На няколко пъти бях принуден да напускам пътя, за да се крия.

— Бъди по-точен, Таро — строго го сгълча Сайки. — Нали си обучен като разузнавач?

— Да, господине — Таро направи бързи изчисления наум. — Петстотин души на коне с мускети и четири обсадни оръдия тръгнаха на юг по главния път към Вътрешно море. Три хиляди пешаци в три бригади пътуваха през нощта в същата посока.

— Много добре, Таро. Освежи се и бъди готов да тръгнеш обратно след час.

— Да, господарю.

Сайки подсвирна.

— Йошино е съюзник на Курокава. Тази провинция е отделена от вашата с най-тесния проток на Вътрешно море. Възможно е да заговорничат да се възползват от неотдавнашната смърт на дядо ви.

— Съмнявам се. Шогунът не би дал разрешение да бъде атакувана Акаока. Той е твърде притеснен за чужденците, за да рискува каквито и да било ненужни вътрешни безредици.

— Шогунът става само за посмешище — настоя Сайки. — Титлата му Велик генералисимус, завоевател на варварите, е по-авторитетна от самия него — четиринайсетгодишно момче, което има за съветници страхливци и идиоти.