Облак врабчета

По-късно същата вечер, когато семейството се събра под складовия навес, всички започнаха да изказват предположения какъв е техният посетител.

— Трябва да е куриер от императорската столица — прошепна селянинът. — Изглежда прекалено фин, за да е воин.

— Тези коне са бойни — не се съгласи синът му. — Те едва изтърпяха присъствието ми. Ако този гологлав самурай не ги беше озаптявал, щяха да ме сритат до смърт, когато се опитвах да ги нахраня.

— Възможно е да се присъединят към армията на господаря Гайхо — обади се майката. — Надявам се, че е така. Колкото повече войници има, толкова повече в безопасност ще бъде нашият Шиничи. — Тя започна да реди тихо мантри към Амида Буда и ги отброяваше, сякаш държеше в ръце скъпоценната си молитвена броеница от сандалово дърво. Липсваше й, но беше щастлива, че я е подарила. Свещеният талисман беше около шията на първородното й дете — Шиничи. Несъмнено щеше да го запази от злото, да привлича доброто и да го предпазва. Беше едва шестнайсетгодишен и за пръв път се бе отделил от дома си.

— Възможно е — отговори бащата. — Този млад господар няма да е от голяма помощ в битката. Ала мъжете му изглеждат силни.

— Може да е принц — мечтателно отбеляза дъщерята. — Много е красив.

— Тихо! — изшътка бащата, плесна с ръце в тъмнината и достигна лицето й.

— Оу!

— Който и да е той, той е свикнал да взема онова, което иска. Ти ще стоиш тук, докато те не си тръгнат сутринта.

Ала четиримата им посетители си бяха тръгнали преди изгрев-слънце. Когато селянинът се върна в къщата си, той откри шал от жълта коприна, прилежно сгънат и поставен върху олтара на скромното им домашно светилище. Когато следващата седмица го занесе до Йедо, той откри, че той струва повече от припечеленото миналата година от оризовата реколта.

Генджи и неговите хора яздеха силните си коне и ги пришпорваха силно. С това темпо щяха да стигнат манастира Мушиндо по обяд. Успяха да пресекат провинция Йошино, без изобщо да срещнат войски на Гайхо. Отвъд следващия поток бе територията на приятеля на Генджи Хиромицу, велик владетел на Ямакава. Хиромицу бе другият човек, когото Генджи щеше да разпознае трудно. Беше му приятел в същия смисъл и по същата причина, по която Гайхо му беше враг. Някой от предците на Хиромицу беше застанал на губещата страна при Секигахара.

Когато изминаха и последната извивка на пътя преди границата, те срещнаха петима самураи начело на колона от четирийсет копиеносци. Те също вървяха на югозапад като другите, които бе видял Таро.

Генджи забави ход и даде възможност на групата войници да минат встрани на пътя. Въпреки че не носеше герб и флаг, неговият начин на обличане, конят и амунициите му, както и поведението на придружителите му ясно го идентифицираха като владетел. Светският обичай изискваше онези с по-нисък ранг да направят път.

Ала тези хора не го сториха. Техният водач се развика:

— Хей, вие там, направете път!

Генджи дръпна юздите на коня си, за да го спре. Беше видял войниците отдавна, можеше да скрие хората си и да излезе на пътя, когато станеше чисто. Ала вече бе твърде късно за това. Не можеше и с достойнство да се подчини и да се отмести от пътя пред един наглец с такова ниско потекло. Той седеше спокойно на седлото и чакаше препятствието да бъде отстранено.

Хиде пришпори коня си напред и спря пред водача на малката войска. После се обърна към него:

— Високопоставена персона, която пътува инкогнито, ви удостоява да мине край вас!

Самураят се изсмя.

— Високопоставена персона? Не виждам такава. Само четирима мърляви странници далеч от родните си места. Напуснете пътя! Пътуваме по заповедите на владетеля Гайхо. Имаме предимство.

— Подчинете се, както отговаря на положението ви. — Хиде беше бесен. — Не разпознавате ли владетел, когато го видите?

— Има владетели и владетели. — Присмивайки се, самураят сложи ръка на двуцевния кремъчен пистолет, който бе запасан на пояса му. — Времената се менят. Издигат се силните. Деформираните останки от миналото ще бъдат пометени.

Последвалите събития се развиха светкавично.

Хиде не каза и дума повече. Стоманата проблесна в ръцете му и прокара тънка червена линия по тялото на водача от лявата страна на врата му до дясната му подмишница. След миг трупът на мъжа бе разчленен на две и кръвта бликна във въздуха във всички посоки.

Обляният в кръв самурай, който беше до падащото тяло, се опита да извади меча си. Преди дори сантиметър от острието да се е показал от ножницата му, стрелата на Шимода прониза сърцето му и той също се свлече от седлото.

— Аи-и-и-и-и! — Мечът на Таро зае позицията на коса и той пришпори коня си по посока на насреща стоящите войници.

Един от останалите самураи на кон размахваше меча си във въздуха и издаваше команди:

— Формирайте бойни редици! Формирайте бойхх-х-х…! — Той стисна с все сила стрелата, която изведнъж се заби в гърлото му, пусна меча и падна от коня си.