Облак врабчета

— Супа от зимни пъпеши или легендарна красота — въздъхна Генджи, — това е труден избор. — Неудобството, което изпитваше тя, го забавляваше. Винаги бе толкова уверена в себе си. А сега тя бе излязла от пищното си облекло, стоеше с мотика в ръка и разкопаваше почвата като проста селянка. Това ли беше първият случай, в който я хващаше неподготвена? Поне според него беше така. Беше решен да му се наслаждава колкото е възможно по-дълго.

— Мъдрият мъж винаги би избрал супата — увери го Хейко, — особено в такъв студен ден. — Самодоволното изражение на Генджи я докарваше до бяс. Да му позволи да го забележи означаваше да му достави още по-голямо удоволствие. Не възнамеряваше да увеличава задоволството му.

— Питам се. Истинската мъдрост ще доведе до красота, нали? Какво би могло да стопли повече тялото и духа? — Вярно е, че я бе хванал в селско облекло и без грим. Ала негов ли беше триумфът? Лъскавата й коса падаше по гърба, сякаш бе принцеса от хейанската епоха15 отпреди хиляда години. Липсата на пудра, руж и други козметични примамки не я омаловажаваше. Напротив, обикновено скритото й вътрешно аз излъчваше виталност и интелигентност, които го удивляваха дори повече от очевидната й физическа привлекателност.

— Смея да предположа, че ваша светлост е зле информиран — настоя Хейко. — Красотата може да е по-студена от най-мразовития зимен ден. Любовта, а не красотата е тази, която сгрява.

— Точно казано, добра ми селянко. — Генджи укроти коня си, който бе станал нетърпелив от дългото стоене на едно място. — Никога не съм чувал такива правдиви думи от устата на която и да е куртизанка в Йедо. Нито една.

— Ваша светлост е твърде любезен. — Хейко се усмихна на Генджи. С този обикновен комплимент той възстанови достойнството си.

— Вие сте тази, която е твърде любезна — Генджи й отвърна с усмивка — и сте твърде красива, за да се криете в тази гора на Гинза. Командирът на кавалеристите ще дойде след малко тук с два свободни коня — един за вас, един — за прислужницата ви. Моля ви да отидете с него до Йедо, където ще намерите по-добра почва за вашите способности.

— Как бих могла да откажа подобна щедрост? — попита Хейко.

— Питам се колко ли дълго ще ме смятате за щедър. Сред способностите, които са ни необходими, са вашите познания по английски език.

О, не! Сега всичко й стана ясно. Нещо спешно е отделило Генджи от чуждестранните му гости. И той бе намислил тя да им бъде преводач и да им прави компания в негово отсъствие.

— Сбогом, Хейко. — Той дръпна юздите и обърна коня си по посока на Новия мост. — Ще се върна след седмица.

— Чакайте? Господарю Генджи! — Хейко направи няколко стъпки към него. — Не съм казала повече от няколко думи на английски, и то само пред вас. Как е възможно да ме оставите сама с чужденците?

— Прекалено скромна си. — Той се усмихна. — Отдавна смятам, че знаеш повече, отколкото показваш. Сега ще имаш възможността да покажеш, че съм прав.

— Господарю Генджи!

Ала той й се поклони от седлото, пришпори жребеца и се отдалечи в галоп, последван от тримата си спътници.

Когато Сайки пристигна с двата свободни коня, Сачико вече бе помогнала на Хейко да върне обичайния си вид. Грубоватият възрастен самурай не им каза и дума по обратния път до Йедо. Така беше по-добре. Хейко бе в твърде лошо настроение, за да води неангажиращ разговор.

Същата нощ Генджи и хората му се подслониха в селска къща в северния край на равнината Канто. На следващия ден щяха да влязат в Йошино, територията на владетеля Гайхо, един от заклетите врагове на Генджи.

Конфликтът им не бе на лична основа. Генджи дори не бе сигурен, че ще разпознае Гайхо, ако го види. В случай, че напрегнеше паметта си, тя му рисуваше неясен образ, лишен от детайлите. Пълен, жизнерадостен мъж на около шейсет години. Или на седемдесет. Дали носът му бе остър или широк? Тъмна или побеляла бе косата му? Тъмна, помисли си Генджи, чрез използването на боя. Това издаваше известна суетност. Значи освен пълен и жизнерадостен Гайхо бе и суетен. Кога се бяха видели за последен път? Преди близо три години по случай издигането на Токугава Йемочи за шогун. Седяха в двата противоположни края на стаята, така че Генджи успя да хвърли само бегъл поглед на Гайхо, докато минаваше край него. В интерес на истината той не бе сигурен, че мъжът, когото си представяше, бе Гайхо. Този непознат обаче би убил Генджи при наличието на най-дребен претекст.

През живота им, както и през живота на бащите, дедите и дори прадедите им, между двете семейства не се бе случило нищо. Не бяха отправени или нанесени никакви обиди, нямаше трагична любов, нито битки за територия, влияние или от гордост. Проблемът бе елементарен и от общ характер. Това бе същият проблем за всички родове, които управляваха в продължение на двеста години шейсетте владения в страната. Проблемът се наричаше Секигахара.