Облак врабчета

Колоната на копиеносците се разкъса, те хвърляха оръжието си и панически крещяха. Повечето от тях избягаха в гората. Онези, които имаха по-малко късмет, се обърнаха и хукнаха по пътя. Именно те станаха обект на преследване от страна на Таро. Той пореше въздуха с острието на меча си вляво и вдясно от главата на коня, галопирайки през тях. Мръсотията по пътя му се превръщаше в кървава каша.

Друг от самураите, който побягна, получи стрела високо в гърба си.

Хиде стъпка слабата съпротива и на последния конник, като сряза шийната му вена.

Таро се обърна обратно и се върна по пътя, по който бе минал. Последният останал противник вдигна ръце, за да се предпази от смъртта, и изкрещя за сетен път.

Генджи въздъхна. Всичко свърши. Тръгна с коня си през труповете, които покриваха пътя. Животът на всички тези хора бе пропилян. И за какво? За нарушаване на етикета? За задръстване на пътя? Просто една историческа злополука? Без дори да има потвърждението от пророческите си способности, Генджи бе сигурен, че подобно безсмислено насилие няма да бъде част от бъдещия свят. Не бе възможно.

Шимода погледна първия мъртъв мъж. Обърна се към Хиде:

— Какво ти каза, че те накара да действаш така мълниеносно?

— Каза ми: „Времената се менят.“ — Хиде избърса острието си. — После негодникът направи обидна забележка за „останките от миналото“.

Шимода рече:

— Времената се менят, стават по-лоши. Хора с ниско потекло да проявят подобна арогантност! Само преди седем години никой не би си позволил да допусне такова неуважение. — Преди седем години американският комодор Пери бе влязъл в залива Йедо със своите параходи и оръдия.

— Направихме им услуга. — Таро тръсна меча си, за да го изчисти от кървавия хрущял по него. — Спестихме им едно безполезно пътуване. Където и да отиваха, с когото и да щяха да се бият, щяха да бъдат победени. Какви безполезни страхливци.

Хиде отбеляза:

— Чужденците ни унищожават без бой. Губим пътя от самото им присъствие.

Генджи поглеждаше всеки от умрелите по пътя си. Последният, десетият, бе отправил безжизнен поглед към ясното зимно небе, черепът му зееше отворен. Дясната му ръка бе останала свързана с лакътя чрез някаква натрошена кост и сухожилие. Лявата му ръка свършваше с китката. Дланта бе паднала близо до краката му. Това изобщо не бе човек. Лицето принадлежеше на младеж, едва излязъл от детските си години, не повече от петнайсет или шестнайсетгодишен. Около врата му имаше дървена молитвена броеница. Амулет на надеждата. На всяко малко парченце сандалово дърво бе издълбана свастика, будисткият символ на безкрайността.

— Не са виновни чужденците — обади се Генджи. — Вината е наша.

Случилото се бе нещастие, но имаше и добра страна. Хиде, Шимода и Таро бяха показали храброст. Генджи изпита задоволство, че така добре умее да преценява характерите на хората.

5 Видения

Познанието може да бъде пречка. Невежеството може да освобождава. Да знаеш кога да знаеш и кога да не знаеш е толкова важно, колкото да имаш острие, което няма да те подведе.

Судзуме-но-кумо (1434)

След като прекара пет дни с чужденците, Хейко започна да ги разбира много по-добре. Особено мистър Старк. Той говореше провлечено и удължаваше гласните, което забавяше потока от думи и правеше езика по-разбираем. Думите на мис Гибсън бяха по-насечени и бързи. А преподобният Кромуел, ох, дори когато Хейко разпознаваше думите, тя често не можеше да направи връзката между тях. Мистър Старк и мис Гибсън му отговаряха, сякаш бе казал нещо смислено, но Хейко смяташе, че е възможно те просто да проявяват любезност към ранения мъж.

Преподобният Кромуел спеше през повечето време, а под затворените клепачи очите му се въртяха лудо. Когато беше буден, беше на ръба на буйството и не се успокояваше без постоянните и най-нежни молитви на мис Гибсън. Визитите на доктор Одзава изглежда, го обезпокояваха най-силно. Може би поведението на доктора разкриваше значението на японските думи.

— Половината от червата и стомахът му не функционират — твърдеше доктор Одзава. — Травмата върху жизненоважни органи е тежка. Отровна жлъч замърсява кръвта му. Той все още диша. Трябва да призная, че съм неспособен да направя каквото и да било.

— Какво казва лекарят? — попита мис Гибсън.

— Казва, че преподобният Кромуел е много силен — отвърна Хейко. — Въпреки че не може да предвиди какво ще се случи, състоянието му е стабилно, което е обещаващо.

Кромуел посочи лекаря:

— „Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него.“16

— Амин — рече мис Гибсън, последва я мистър Старк.

Доктор Одзава погледна Хейко въпросително.

— Той изрази благодарност за грижите ви — обясни Хейко — и се помоли според собствената си религия за вашето добруване.

— Аха. — Доктор Одзава се поклони на преподобния Кромуел. — Благодаря ви, почитаеми чуждоземни свещенико.

— Ти си дете на дявола, ти си враг на цялата справедливост.