Облак врабчета

Генджи се изправи. Насъбралите се самураи се поклониха и останаха приведени, докато владетелят не напусна палатката, придружен от Шигеру, за да се подготви за заминаване.

Сохаку попита:

— Добре ли ще сте сам тук?

— Да, абате, добре ще бъда — отговори Джимбо. — А и невинаги ще бъда сам. Децата няма да го допуснат.

— Вече не съм абат — продължи Сохаку. — Сега ти си абат. Извършвай ритуалите. Поддържай графика за медитиране. Задоволявай духовните потребности на селяните от раждането до смъртта им, скърбите и празниците им. Можеш ли да направиш това?

— Да, господарю, мога.

— Тогава наистина е голямо щастие, че си сред нас, Джимбо, и си станал такъв, какъвто си. Иначе след смъртта на Дзенген и моето отпътуване този храм щеше да опустее. Никога не е хубаво да се изоставя храм. Винаги следва лоша карма.

Сохаку и Джимбо размениха поклони и командирът на кавалерията се изправи.

— Рецитирай вместо мен и сутрите29. Влизам в период на големи опасности и е по-вероятно да се проваля и да загина, отколкото да успея и да остана жив.

— И онези, които успяват, и онези, които се провалят, са обречени да умрат — отбеляза Джимбо. — Въпреки това всеки ден ще рецитирам сутри вместо теб.

— Много благодаря за тези правдиви думи — рече Сохаку. Той се поклони отново и тръгна.

Джимбо продължи да седи на мястото си. Изглежда, бе изпаднал в медитация, без да знае, защото следващата му съзнателна мисъл беше, че е сам и е обгърнат от пълна тъмнина. Крясъкът на самотна птица в нощта отмина край него.

Над него зимните звезди се движеха по небето в орбитите си.

Въпреки че вратите бяха отворени, за да допуснат да влезе въздух, зловонието продължаваше да изпълва стаята. Двете прислужници Ханако и Юкико седяха, без да помръднат, в края на помещението. Преди два дни бяха поискали разрешение да носят ароматизирани шалове през лицата си, но Сайки не им позволи.

— След като чужденката може да издържи, ще можете и вие. Ще бъдем засрамени, ако излезете по-слаби от нея.

— Да, господарю.

Но кога за последен път Сайки бе посетил този дишащ труп?

Ханако и Юкико наблюдаваха как чужденката разговаря с изпадналия в безсъзнание мъж. Тя седеше съвсем близо до източника на отвратителната миризма и не показваше никакви признаци на гадене. Дали трябваше да й се възхищават за самодисциплината, или да я съжаляват за отчаянието, което я бе обзело? Тя бе толкова отблъскваща, смятаха Ханако и Юкико, че трябва да се е отчаяла, защото никога не би могла да си намери друг съпруг. Кой би отрекъл, че страховете й са напълно основателни? Сигурно затова се бе вкопчила така силно в мъжа, който вече фактически бе мъртъв.

— Ами другият? — попита Ханако. — Няма ли той да й предложи, след като този умре?

— Не — отвърна Юкико. — Той не се заглежда по жени.

— Да не би да предпочита собствения си пол?

— Той не се заглежда също в мъже и момчета. Не и по този начин. Вярвам, че е истински монах на тяхната религия. Той търси само души, които да спасява, а не телесни удоволствия.

Другият погледна жената и умиращия мъж. Ханако не си спомняше да е виждала страст в очите му. Юкико бе права. Той бе отдаден на друга цел. След известно време той излезе, може би за да се моли или да изучава тяхната свещена книга.

Хейко коленичи до двете прислужници.

— Боже, боже. Тази миризма наистина е изпитание за решителността.

— Да, госпожо Хейко — призна Ханако. — Ужасна е.

— Би трябвало някой от нашите смели самураи да стои тук и да укрепва волята си — рече Хейко, — а всъщност са оставили сами едни слаби жени.

Двете прислужници скриха устата си с ръце и се закикотиха.

— Точно така — каза Юкико.

— Можете да тръгвате сега — рече им Хейко. — Върнете се в края на часа.

— Господарят Сайки ни поръча да останем — с неохота отбеляза Ханако.

— Ако ви се скара, кажете му, че аз съм ви помолила да си тръгнете, за да мога пълноценно да изпълня заповедите на владетеля Генджи да осигуря най-добра обстановка за чужденците.

— Да, госпожо Хейко. — Двете прислужници се поклониха с благодарност и се оттеглиха.

Хейко заключи сетивото си за миризма. Можеше да го направи, защото от дете бе обучавана да може да контролира баланса на сетивата си. Как се справя Емили, зачуди се тя. Поклони й се и зае съседния стол. Ако седнеше на самия му край, би могла да докосне пода с връхчетата на пръстите си.

— Как е той? — поинтересува се Хейко.

— Брат Матю смята, че по някое време днес Зефаная ще заспи и няма да се събуди повече.

— Съжалявам.

— Благодаря — отвърна Емили. — И аз съжалявам.

Кромуел отвори внезапно очи. Погледът му мина край Емили, през тавана на стаята и се зарея някъде далеч. Пое дълбоко дъх и се надигна леко от леглото.

— „И да умрат вече не могат, понеже са равни на Ангели и, бидейки синове на възкресението, са синове Божии.“30 — Блажена усмивка озари лицето му. — „Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си?“31

— Амин — Емили се приведе напред, за да се опита да го успокои.

А стаята експлодира от нажежената до бяло светкавица и последвалия гръм.