Обречен на мълчание

Откачи сигнална ракета от своя колан, разви капачката и я търколи на няколко метра от себе си. Ракетата изпука и заизпуска зелен пушек в тежкия зловонен въздух. По целия площад започнаха да пукат димни ракети, сякаш оцелелите от взвода му осъзнаха, че може и да има някакъв изход за тях. Над зоната на смъртта се заиздигаха плътни пушеци в червено, синьо, жълто, оранжево и зелено.

За момент врагът загуби ориентация и пренесе огъня в дълбочина, както обикновено става при подобни обстоятелства; започнаха кръстосан огън по собствените си позиции отвъд площада.

Тайсън се протегна и измъкна радиотелефона от вдървените пръсти на радиста до себе си. Овладя треперещия си глас и повика капитан Браудър.

— Мустанг — 6, тук е Мустанг — 16. Измъкваме се по същия път, по който дойдохме. Можете ли да ни посрещнете някъде по трасето?

Радиото изпука и от другата страна се обади гласът на Браудър с хладнокръвието на човек, свикнал едновременно да говори по радиотелефона и да се прикрива от куршумите.

— Тук Мустанг — 6. И при нас огънят е много силен в момента. Все още сме в началото на селото, но ще се опитаме да се свържем с вас. Пушекът идва от вас, предполагам.

— Точно така. Ще се ориентирате по пушека. Ще трябва да изоставим убитите.

— Ясно.

— Какво става с въздушните десантчици и артилерията?

— Тръгнаха вече. Но не ги чакайте. Раздвижете задниците си сами. Татенцето идва. Късмет, приятел.

— Прието, край.

— Прието, изключвам.

Тайсън се изправи на едното си коляно и се провикна през пушека и шума:

— Изтегляй се! Оставете убитите, вземете ранените и внимавайте да не пропуснете някой от оцелелите!

Първи взвод на рота „Алфа“ започна да се изтегля от затъналия в кал площад. Момчетата лазеха, тичаха и се препъваха през забуления в пушек пазарен площад към най-близките колиби наоколо. Подпалваха колибите със запалителни гранати, хвърляха и последните си сигнални ракети и мятаха гранати със сълзотворен газ зад гърба си. Стреляха с автомати М — 16, с картечници, пушки, гранатомети, минохвъргачки и пистолети, без изобщо да жалят мунициите, което свидетелстваше за обзелото ги отчаяние. Сражаваха се за всеки метър, като оставяха след себе си една горяща ивица през Пху Лай в усилието си да се измъкнат от клопката, откъснала ги от основната им войскова част.

Срещата с ротата им се осъществи на тесен междуселски път, минаващ между някакво езеро с патици и една кочина. Предадоха ранените на войниците от Втори и Трети взвод, които не бяха толкова уморени, да ги занесат до една бетонна пагода, където се бяха събрали четиримата лекари на ротата. Врагът все още продължаваше стрелбата, но огневите линии така се бяха замъглили, че за момент рота „Алфа“ преустанови огъня.

По пътя с небрежна походка се зададе Браудър — набита фигура, покрита цялата в пепел. Обърна се към Тайсън доста рязко:

— Е, момчето ми, до гуша бяхте затънали в лайна, но се измъкнахте. На всичкото отгоре и мен накарахте да газя до колене в оная гадост.

— Благодаря, че дойдохте.

— Да-а. Е, можем да си набележим свой периметър тук, да се окопаем и да се бием, докато ония се оттеглят. Или пък да си дадем почивка и да си плюем на петите през онова лепкаво оризище, откъдето дойдохме. Какво ще кажеш?

Тайсън потри кървящото си ухо.

— Тая работа не ми харесва. Жълтите са твърде много, имат достатъчно боеприпаси и са големи задници. Според мен те са много повече от нас. Време е да се омитаме.

— Но трябва да измъкнем ранените, освен това имаме и убити.

Тайсън поклати глава.

— Струва ми се, че тоя път тези гадове няма да се откажат и да офейкат. Мисля, че ако останем, ще ни довършат.

Браудър се замисли за момент, после кимна.

— Давай да се измъкваме, докато не са ни нападнали отново. Ще заповядам на артилерията и бомбардировачите да съдерат задника на онова лайняно село.

Браудър се обади по радиостанцията и издаде заповед за оттегляне. Когато хеликоптерите „Кобра“ пристигнаха, бяха изненадани от тежкокалибрения противовъздушен огън, който ги посрещна. Един от тях се разби и пламна сред селото. Артилерията пращаше заряд след заряд със запалителен бял фосфор, така както бе наредил Браудър и цялото село бе в пламъци, когато рота „Алфа“ стигна до оризището, очертаващо западната му граница.

С мъка напредваха през прогизналите оризища; носеха ранените и някои от убитите, малко по малко оставяйки след себе си снаряжението. Тайсън видя един ботуш, залепнал в тинята. Врагът продължаваше да стреля след тях, но рота „Алфа“ не му обръщаше внимание. Единствената им цел бе да се отдалечат колкото се може повече от Пху Лай.

Хеликоптерите и оръдията прикриваха изтеглянето им, което си бе чисто бягство. Врагът не ги последва през откритите оризови поля, а се скри в подземните си бункери и тунели, за да изчака да спре дъждът от огън и стомана.