Обречен на мълчание

Тайсън хвърли якето си на стола зад бюрото и седна в един фотьойл. Започна да разглежда стаята, чийто първоначален облик, издаващ типично мъжко присъствие, вече бе променен и превърнат в облик от среден род от Марси, която безразборно бе струпала тук най-различни неща, подсказани от фантазията й. Онова, което не й допадаше, просто не присъстваше в стаята — най-вече неговите спомени от военните години, които сякаш не можеха да си намерят свое собствено местенце.

Останалата част от къщата, привидно запазила традициите си, също бе преминала през подобна трансформация. Единствено стаята на Дейвид, в която все още си стояха кленовите мебели от юношеските години на Тайсън, т.е. от около 1953 година, и досега не носеше отпечатъка на Марси. Дейвид бе проявил силно чувство за териториална собственост, което Марси не успя да пречупи, въпреки че Тайсън бе почти сигурен, че момчето изобщо не го е грижа за мебелите.

Според него Марси бе насилник-утопист. В къщи живееха като в комуна. Решенията взимаха заедно, домашната работа вършеха заедно, деляха и вещите, и мислите си. И въпреки това на Тайсън му се струваше, че не получава своя дял. Ако не друго, то той, според него, работеше много повече и печелеше два пъти по-добре. Въпреки че Марси не би използвала думите на Маркс, нейното философско обяснение на нещата можеше да се обобщи така: От всекиго според способностите му, всекиму според потребностите. Очевидно неговите нужди бяха по-малки, макар че всякакви забележки по отношение на това, че възможностите му са по-големи, бяха посрещани с ледена тишина. Често се опитваше да й обясни, че е участвал във война, чиято цел е била да не позволи една страна да бъде ръководена по начина, по който се ръководят нещата в неговия дом. Но това също бе загубена кауза.

Тайсън отново подаде глава навън от стаята и се заслуша в касетофона. Примитивно, Музика за джунглата. Не можеше да разпознае песента, ако това изобщо беше песен. Но не можеше и да отрече, че музиката въздействаше по някакъв начин на едно първично ниво.

Той извади от куфарчето си двете книги, които бе купил днес: един роман с меки корици от Пикард — „Търсенето“ и „Уей: смъртта на един град“, които го бяха вкарали в разходи с още осемнайсет долара и деветдесет и пет цента. С тази скорост книгата можеше да влезе в списъка на бестселърите в „Таймс“ и да направи Пикард милионер.

Той остави романа настрани и отвори книгата за Уей. Набързо плъзна поглед по някои от страниците, които не се отнасяха до болница „Милосърдие“. Установи, че Пикард не е съвсем лош писател. Книгата бе написана в стила, харесван от популярните историци: наблягаше се на личната трагедия, имаше анекдоти, предаваха се интервюта с някои оцелели — като се започнеше от селяни и редници, та се стигнеше до генерали и управители на местни провинции. Освен това беше импресионистична — една голяма картина, нарисувана или загатната от множество малки мотиви като у Сьора.

В една от първите глави прочете следното:

Уей. Градът бе сякаш неосезаем. Той бе от онези малки перли на света, които надхвърлят значението на думата „град“. Това бе душата на Виетнам — и Северен, и Южен. Беше център на образованието, културата и религията; едно историческо, запомнящо се място, седалище на старата анамска империя в продължение на двайсет и един века. И като всички велики градове, той бе смесица между хаотичното и изящното, между градската проза и селската пасторалност. Имаше повече виетнамски, отколкото френски дух, но старите кафенета по южния край на река Пърфъм все още бяха запазили колониалното влияние, а огромната катедрала „Пху Кам“ свидетелстваше за религиозната толерантност на жителите на града.

Уей представляваше една разнородна смесица от архитектура, миризми, звуци и усещания. Сякаш бе толкова реален, колкото и чуждоземен. Той въплъщаваше сърцето и душата на нацията и докато съществуваше виетнамският народ — от обикновения селянин до корумпирания политик от Сайгон, имаше основания да храни някакви надежди за своето добро бъдеще…

— Здрасти, татенце.

Тайсън затвори книгата и вдигна поглед към сина си.

— Здравей, Дейвид.

— К’во чтеш?

— Опитай пак.

— Какво четеш?

— Една книга. Не беше прибрал пощата.

— Но пък изхвърлих боклука.

— Оставил си външната врата отключена.

— Внесох млякото и вестника. Къде е мама?

— И аз това исках да те попитам. Дейвид се усмихна.

Тайсън изгледа сина си. Момчето се обличаше добре, но в момента на мода бяха най-различни величествени шедьоври на шивашкото изкуство. Косата му не бе много дълга, можеше да разгневи най-много един старши сержант, а момчето беше красиво, въпреки че Тайсън смяташе, че е твърде слабо, като майка си. Но и като майка си беше тъмен, а имаше и нейните впечатляващи зелени очи. Дейвид се доближи и надникна в книгата.

— Хю, а?

— Произнася се „Уей“. Французите дали латинската азбука на виетнамците, сетне объркали произнасянето на всичките им думи.

— А-а, това било за Виетнам.

— Точно така.

— Какво ще има за вечеря? Твой ред е да готвиш тая вечер. Аз отговарям за реда в кухнята. Мама сервира.

— Така ли?